Happy birthday to me!

____________________________________

Докато пътувам към него с колата сърцето ми прескача. Не съм го виждала сигурно от две или три седмици, дори загубих бройката. Не знам какво стана, но вечно нещо се случваше. Аз съм едновременно ядосана и щастлива. Поне най-накрая ще го видя. Обичам да ходя в неговия апартамент и всяка сутрин да се заклевам, че повече никога няма да стъпя там. След няколко вечери пак отивам. Докато влизам чувствам, че сякаш късам полицейска лента, с която запечатват жилищата, когато в тях е извършено убийство. Всеки път убивам нещо в себе си и се връщам отново. Прекрачвам прага на неговото безразличие. Червените стени в коридора, моята гола снимка в неговата спалня, бебешката миризма в леглото му. Тук имам нещо повече от приятел. Имам нещо повече от любовник. Имам нещо, което не мога да назова по никакъв друг начин, освен с неговото име.
Този път дори имам специален повод да дойда. Днес той става на 30. Само най-близките приятели, така каза, когато го попитах с кого ще празнува. Още докато правя левия завой на светофара, знам кой е там. Неговата компания от колеги, неговата компания от планинари, неговата компания от стария му квартал. Знам, че почти всички са на балкона, който той тапицира с въже от Хималаите и украси с десетки свещи. Знам, че слушат Pearl Jam. Знам, че техните са му подарили някакъв домакински уред. Сякаш на всеки рожден ден му напомнят, че вече е време да обвърже живота си с онези задължителности като дом, семейство и всичко, което трябва да разклати егоцентричния ти свят, щом станеш на 30. Мианлият път беше телевизор, който той дори не пусна. Нито веднъж. Сякаш се опитваше да им каже, че все още не е готов. Чудя се какво ли са му подарили този път.
На входа той ме посреща с една сърдечна целувка, дори прекалено сърдечна. Може би понякога и аз му липсвам, мисля си. После на пътя ми излиза една огромна бяла пералня. Знаех си.
- Тия нашите са луди! – казва ми той – Дори не се побира в мoкрото помещение. Просто ще им я върна.
След това изчезва сред гостите си. Аз хвърлям якето си в спалнята и също започвам да обикалям неопределено сред тях. Разговори за жени. Разговори за мъже. Разговори за това, колко бързо тече времето и как изведнъж всички се озовали на 30. Аз казвам, че животът започва на 30. Това им харесва. Всъщност въобще не внимавам. През повечето време съм разсеяна. Гледам го как върви между хората. Те му говорят, понякога тихо или със знаци. Започвам да придобивам усещането, че ми убягва нещо много важно. Нещо, което всички останали знаят.
- Young girls, а? – казва му Ацо и намигва, за да придаде повече тежест на думите си. Приятелите му смеят и го гледат. Само аз мълча.
Той се усмихва, но е дистанциран от всички. Най-вече от мен. Изглежда някак отнесен. Седи сам на едно зелено рибарско столче с ментата си и моите цигари. Не говори. Просто си седи и гледа в нищото. Не мога да разбера какво мисли или чувства. Просто усещам, че е далеч, много далеч от мен. Имам чувството, че учатсвам във фестивал на ужаса.
Решавам да отида в банята. Поне там няма никой. Имам нужда да остана сама. Влизам вътре и се затварям. Пускам чешмата. Винаги съм обичала звука от течащата вода. Действа ми някак успокояващо. Мокря лицето си и известно време го съзерцавам в огледалото. Поглеждам надолу към мивката и изведнъж го виждам. Някакъв противен женски пръстен стои от едната ми стана. Кръгъл, дървен, боядисан в синьо. Не мога да повярвам! Какво е това? Какво прави тук? И въобще коя уважаваща себе си жена ще носи тъп дървен пръстен? Съзнанието ми се свива на кълбо в черупката си и отказва да приеме информацията. Поглеждам се в огледалото, колкото да се уверя, че всичко това се случва на мен, и пак поглеждам надолу. Скапания тийнейджърски пръстен продължава да си седи там и да ме гледа. Сякаш винаги е бил тук. Сякаш не той е напратникът, а аз. Не искам да го виждам. Не искам да седи там. Иде ми да го сграбча и да го хвърля през прозореца. Да го метна толкова силно, че никога повече да не се намери. Обаче знам, че нямам право.
Оглеждам се отново и я няма. Жълтата ми четка за зъби я няма! През цялото това време, през всички тези четири година на нашата не-връзка тя си седеше там. Аз идвах и си тръгвах, но тя винаги оставаше и ме чакаше. Точно на това място, от дясната страна на мивката, където сега е забодена непозната розова четка.
Жълтата ми четка за зъби я няма. Изхвърлена е на боклука. Станала е излишна и ненужна. Като мен самата. Сигурно е от доста време, дори не съм разбрала.
Банята се завърта и ме изхвърля. Попадам отново сред всички тези хора. Те си говорят и празнуват. Пият и разливат. Смеят се и му намигат. Вече разбирам защо. Оказва се, че въобще не искам да знам.
Имам чувството, че участвам в куест на жестокостта. Колкото по-навътре в играта стигам, толкова по-лошо става. Аз съм пеперуда, която лети в стая с хиляди садистични деца. Протягат ръце към мен. Всяко от тях се опитва да ме улови. Всяко от тях е безмилостно. Накрая той – най-садистичното хлапе от всички, ме хваща и с бръснарско ножче ми отрязва крилата. Оставам прикована към земята. Без крилата си съм просто една безсмислена гъсеница.
След няколко минути сме сами в неговата стая.
- Какво става? – питам аз.
- Катя, аз се срещам с едно момиче. Тя ще дойде след малко и ще остане да спи тук.
Стоя права и всеки момент чакам да се случи нещо. Да припадна, да ми се пръсне сърцето или в главата ми да зазвучат камбани. От погребалните. Нищо. Нищо не се случва. Един тъп момент във времето, в който не знам какво да кажа. Или просто няма какво.
- А пък може да си легнем тук и тримата. – казва той и тупа леглото до себе си.
Надявам се, че това е някаква нелепа шега. Всъщност сигурна съм в това. Продължавам да мълча. Ръцете ми са увиснали и чакат да им дам знак. Посягам към бравата и излизам от стаята. Явно от стреса съвсем изперквам, защото изведнъж ми става адски весело - не спирам да се смея и говоря. Само той знае какво ми е. Седи отстрани и ме гледа. Тъжно и загрижено. Сякаш се страхува, че изведнъж ще си прережа вените. Сякаш знае, че ще сложа край на всичко.
Решавам, че трябва да се махна веднага. Въобще нямам намерение да седя и да видя що за момиче носи тъп дървен пръстен. Сигурно е хубава, но някой трябва да й каже да се отърве от него.
Седя в таксито и не спирам да мисля. Съзнанието ми постоянно прожектира филм на ужасите – розова четка, син пъстен, двама влюбени, young girls, а копеле, розова четка, син пръстен. Гледам апарата, който брои стотинките. Дърветата, които от скоростта се сливат в едно. Мислите ми, които не спират да текат. Постепенно се навъртат на гумите на таксито. Пристигаме.
Вмъквам се в леглото, лягам по гръб и забивам поглед в тавана. Нещо е стегнало гърдите ми и тежи ужасно. Сякаш целият свят се е настанил върху мен и настиска с всичка сила. Старите хора имат един израз – мъката е седнала на гърдите ми. Никога не съм разбирала тези думи по-ясно отсега.
Бавно и много внимателно съществото ми се разделя на душа и разум. Аз съм една огромна яйцеклетка, която се дели на две, за да оцелее. Душата ми се гърчи в стомаха и се мята като настъпен в калта червей. Опитвам се да я успокоя, обещавам й, че всичко ще бъде наред. Поне вече сме наясно. Тя не спира. Не иска да ме чуе. Не ме разбира. Продължава бясно да се мята. Няма как да й помогна. Душата ми се е съюзила с дявола и иска да ме побърка. Обсебила е всичко – разума, организма, цялото ми същество. Тресе се и иска всички да страдаме, само защото страда тя.
Постепенно успява. Не мога да дишам. Задушавам се. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Розова четка, син пръстен. Имам чувството, че поемам само 1/10 от въздуха, който ми е необходим. Страданието се превръща в параноя. Параноята се превръща в ужас. Задушавам се. По двете ми страни се стичат ситни капки и напояват възглавницата. Сълзите ми го изпращат за последен път. Ще му върви по вода.
В деня, в който той се е родил, аз умрях. Умрях десетки пъти. В малката ми стая до гората. Очите ми са безцветни, прозрачни и кухи. Немърдащи. Слаба съм. Опитвам се да стана от леглото и китките ми се люлеят във въздуха. Нямам сили да се изправя. Тежка съм.
На двата края на София едновременно протичат две противоположни емоции. Двама влюбени в люлката на своето щастие. Един нещастник в гроба на своето страдание. Никой не е виновен. Просто винаги има някой, който трябва да го отнесе. Този път съм аз. Пак съм аз.
Поглеждам календара в iPhone-а ми. Датата е 1-ви юни. На 1-ви юни се разделих с всички мои излюзии.