28 юли 2008 г.

Happy birthday to me!

____________________________________

Докато пътувам към него с колата сърцето ми прескача. Не съм го виждала сигурно от две или три седмици, дори загубих бройката. Не знам какво стана, но вечно нещо се случваше. Аз съм едновременно ядосана и щастлива. Поне най-накрая ще го видя. Обичам да ходя в неговия апартамент и всяка сутрин да се заклевам, че повече никога няма да стъпя там. След няколко вечери пак отивам. Докато влизам чувствам, че сякаш късам полицейска лента, с която запечатват жилищата, когато в тях е извършено убийство. Всеки път убивам нещо в себе си и се връщам отново. Прекрачвам прага на неговото безразличие. Червените стени в коридора, моята гола снимка в неговата спалня, бебешката миризма в леглото му. Тук имам нещо повече от приятел. Имам нещо повече от любовник. Имам нещо, което не мога да назова по никакъв друг начин, освен с неговото име.
Този път дори имам специален повод да дойда. Днес той става на 30. Само най-близките приятели, така каза, когато го попитах с кого ще празнува. Още докато правя левия завой на светофара, знам кой е там. Неговата компания от колеги, неговата компания от планинари, неговата компания от стария му квартал. Знам, че почти всички са на балкона, който той тапицира с въже от Хималаите и украси с десетки свещи. Знам, че слушат Pearl Jam. Знам, че техните са му подарили някакъв домакински уред. Сякаш на всеки рожден ден му напомнят, че вече е време да обвърже живота си с онези задължителности като дом, семейство и всичко, което трябва да разклати егоцентричния ти свят, щом станеш на 30. Мианлият път беше телевизор, който той дори не пусна. Нито веднъж. Сякаш се опитваше да им каже, че все още не е готов. Чудя се какво ли са му подарили този път.
На входа той ме посреща с една сърдечна целувка, дори прекалено сърдечна. Може би понякога и аз му липсвам, мисля си. После на пътя ми излиза една огромна бяла пералня. Знаех си.
- Тия нашите са луди! – казва ми той – Дори не се побира в мoкрото помещение. Просто ще им я върна.
След това изчезва сред гостите си. Аз хвърлям якето си в спалнята и също започвам да обикалям неопределено сред тях. Разговори за жени. Разговори за мъже. Разговори за това, колко бързо тече времето и как изведнъж всички се озовали на 30. Аз казвам, че животът започва на 30. Това им харесва. Всъщност въобще не внимавам. През повечето време съм разсеяна. Гледам го как върви между хората. Те му говорят, понякога тихо или със знаци. Започвам да придобивам усещането, че ми убягва нещо много важно. Нещо, което всички останали знаят.
- Young girls, а? – казва му Ацо и намигва, за да придаде повече тежест на думите си. Приятелите му смеят и го гледат. Само аз мълча.
Той се усмихва, но е дистанциран от всички. Най-вече от мен. Изглежда някак отнесен. Седи сам на едно зелено рибарско столче с ментата си и моите цигари. Не говори. Просто си седи и гледа в нищото. Не мога да разбера какво мисли или чувства. Просто усещам, че е далеч, много далеч от мен. Имам чувството, че учатсвам във фестивал на ужаса.
Решавам да отида в банята. Поне там няма никой. Имам нужда да остана сама. Влизам вътре и се затварям. Пускам чешмата. Винаги съм обичала звука от течащата вода. Действа ми някак успокояващо. Мокря лицето си и известно време го съзерцавам в огледалото. Поглеждам надолу към мивката и изведнъж го виждам. Някакъв противен женски пръстен стои от едната ми стана. Кръгъл, дървен, боядисан в синьо. Не мога да повярвам! Какво е това? Какво прави тук? И въобще коя уважаваща себе си жена ще носи тъп дървен пръстен? Съзнанието ми се свива на кълбо в черупката си и отказва да приеме информацията. Поглеждам се в огледалото, колкото да се уверя, че всичко това се случва на мен, и пак поглеждам надолу. Скапания тийнейджърски пръстен продължава да си седи там и да ме гледа. Сякаш винаги е бил тук. Сякаш не той е напратникът, а аз. Не искам да го виждам. Не искам да седи там. Иде ми да го сграбча и да го хвърля през прозореца. Да го метна толкова силно, че никога повече да не се намери. Обаче знам, че нямам право.
Оглеждам се отново и я няма. Жълтата ми четка за зъби я няма! През цялото това време, през всички тези четири година на нашата не-връзка тя си седеше там. Аз идвах и си тръгвах, но тя винаги оставаше и ме чакаше. Точно на това място, от дясната страна на мивката, където сега е забодена непозната розова четка.
Жълтата ми четка за зъби я няма. Изхвърлена е на боклука. Станала е излишна и ненужна. Като мен самата. Сигурно е от доста време, дори не съм разбрала.
Банята се завърта и ме изхвърля. Попадам отново сред всички тези хора. Те си говорят и празнуват. Пият и разливат. Смеят се и му намигат. Вече разбирам защо. Оказва се, че въобще не искам да знам.
Имам чувството, че участвам в куест на жестокостта. Колкото по-навътре в играта стигам, толкова по-лошо става. Аз съм пеперуда, която лети в стая с хиляди садистични деца. Протягат ръце към мен. Всяко от тях се опитва да ме улови. Всяко от тях е безмилостно. Накрая той – най-садистичното хлапе от всички, ме хваща и с бръснарско ножче ми отрязва крилата. Оставам прикована към земята. Без крилата си съм просто една безсмислена гъсеница.
След няколко минути сме сами в неговата стая.
- Какво става? – питам аз.
- Катя, аз се срещам с едно момиче. Тя ще дойде след малко и ще остане да спи тук.
Стоя права и всеки момент чакам да се случи нещо. Да припадна, да ми се пръсне сърцето или в главата ми да зазвучат камбани. От погребалните. Нищо. Нищо не се случва. Един тъп момент във времето, в който не знам какво да кажа. Или просто няма какво.
- А пък може да си легнем тук и тримата. – казва той и тупа леглото до себе си.
Надявам се, че това е някаква нелепа шега. Всъщност сигурна съм в това. Продължавам да мълча. Ръцете ми са увиснали и чакат да им дам знак. Посягам към бравата и излизам от стаята. Явно от стреса съвсем изперквам, защото изведнъж ми става адски весело - не спирам да се смея и говоря. Само той знае какво ми е. Седи отстрани и ме гледа. Тъжно и загрижено. Сякаш се страхува, че изведнъж ще си прережа вените. Сякаш знае, че ще сложа край на всичко.
Решавам, че трябва да се махна веднага. Въобще нямам намерение да седя и да видя що за момиче носи тъп дървен пръстен. Сигурно е хубава, но някой трябва да й каже да се отърве от него.
Седя в таксито и не спирам да мисля. Съзнанието ми постоянно прожектира филм на ужасите – розова четка, син пъстен, двама влюбени, young girls, а копеле, розова четка, син пръстен. Гледам апарата, който брои стотинките. Дърветата, които от скоростта се сливат в едно. Мислите ми, които не спират да текат. Постепенно се навъртат на гумите на таксито. Пристигаме.
Вмъквам се в леглото, лягам по гръб и забивам поглед в тавана. Нещо е стегнало гърдите ми и тежи ужасно. Сякаш целият свят се е настанил върху мен и настиска с всичка сила. Старите хора имат един израз – мъката е седнала на гърдите ми. Никога не съм разбирала тези думи по-ясно отсега.
Бавно и много внимателно съществото ми се разделя на душа и разум. Аз съм една огромна яйцеклетка, която се дели на две, за да оцелее. Душата ми се гърчи в стомаха и се мята като настъпен в калта червей. Опитвам се да я успокоя, обещавам й, че всичко ще бъде наред. Поне вече сме наясно. Тя не спира. Не иска да ме чуе. Не ме разбира. Продължава бясно да се мята. Няма как да й помогна. Душата ми се е съюзила с дявола и иска да ме побърка. Обсебила е всичко – разума, организма, цялото ми същество. Тресе се и иска всички да страдаме, само защото страда тя.
Постепенно успява. Не мога да дишам. Задушавам се. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Розова четка, син пръстен. Имам чувството, че поемам само 1/10 от въздуха, който ми е необходим. Страданието се превръща в параноя. Параноята се превръща в ужас. Задушавам се. По двете ми страни се стичат ситни капки и напояват възглавницата. Сълзите ми го изпращат за последен път. Ще му върви по вода.
В деня, в който той се е родил, аз умрях. Умрях десетки пъти. В малката ми стая до гората. Очите ми са безцветни, прозрачни и кухи. Немърдащи. Слаба съм. Опитвам се да стана от леглото и китките ми се люлеят във въздуха. Нямам сили да се изправя. Тежка съм.
На двата края на София едновременно протичат две противоположни емоции. Двама влюбени в люлката на своето щастие. Един нещастник в гроба на своето страдание. Никой не е виновен. Просто винаги има някой, който трябва да го отнесе. Този път съм аз. Пак съм аз.
Поглеждам календара в iPhone-а ми. Датата е 1-ви юни. На 1-ви юни се разделих с всички мои излюзии.

38 коментара:

CBET каза...

Понеделник е ... и отново тъга ...

P.S. Иначе стилно и добре написано.

Анонимен каза...

Много силно. До предпоследния ред.

Анонимен каза...

"Сякаш се опитваше да им каже, че все още не е готов."
Колко е лошо, когато не можеш просто да кажеш нещата така, както са - от страх да не те помислят за еди-какъв си. Тогава можеше да няма огромна пералня и телевизор, който никой не гледа, а синият пръстен нямаше да замени жълтата четка.

Анонимен каза...

Много силно. Много тъжно. Много истинско. (тайно се надявам да е обаче да е измислено, а да не ти се е случило всъщност)

Анонимен каза...

До последния анонимен: всъщност историята може да е съвсем истинска - случва се всеки ден. Отиваш в апартамента му, щастлива, че го виждаш, не стъпваш на земята от радост, а той ти казва нещо от типа на "намерих си друга приятелка. Мисля, че трябва да ти кажа." По-късно разбираш, че се познават от месеци, а официално те е заместила преди седмица или две. И се чувстваш жалка и непотребна, и използвана, и обидена и знам ли още как...

Анонимен каза...

Впечатлената, случва се всеки ден, но не всеки ден можеш да я видиш написана по този начин. Нечовешкия разказ! И най-доброто, което съм чел от теб. Нямам думи просто!

Анонимен каза...

Същият анонимен:
Да, зная, че се случва всеки ден, за това се надявах да не й се е случило на нея,а просто да го описва..

morrt каза...

Благодаря! Подейства ми като поредната "доза" - ставаш наркотик за мен...
Забележка:
Само това с "iPhone-а" малко (ме) дразни. Някак не (ми) се връзва с настроението, с чувството. Вероятно аз бих пропуснал това изречение и бих отишъл направо на следващото. Но пък пишеш ти...

Анонимен каза...

Да, и аз бих пропуснала последния ред, но... Може би точно това имах нужда да прочета в моментното ми състояние. Всъщност убийственото състояние разтеглящо се вече 2 дни.

Само че исках още. И продължение. И начало.

P.S. iPhone sucks. :)

Анонимен каза...

Според мен историите са коктейл от лични преживявания, развинтена фантазия и болезнена чуствителност.

Не съм добър по литературните анализи, но ми се струва, че в историята има дисбаланс. Лиричната героинята изпитва размазваща болка, обаче не виждам защо. Какво очаква Катя от една полу-връзка ? Не е ли ясен края още преди да "Прекрачи прага на неговото безразличие" ? Иначе е много силно. Освен това 2 технически забележки : 1) Катя трябваше да пие нещо на купона за да има защо да взима такси на връщане. 2) iPhone sucks. :)

Поздрави :)

Павлин

sovichka каза...

брандирах финала и всички се разбунтуваха :^))
понякога с една вещ на даден човек можеш да обясниш характера му, нагласите му, лайфстайла му много по-добре, отколкото с цял абзац описание на същия човек. в този ред на мисли в последните два реда няма нищо случайно.

Павлин, историите са коктейл от твоите лични предположения :^))
понякога края е ясен още от самото начало, но това не значи, че няма да го стигнеш и да го преживееш с всичките му последствия.
и да - Катя пи доста алкохол, ходи три пъти до тоалетна и на два пъти хвърли фасовете от пепелника в кошчето, но не мисля, че трябва да описвам и най-безсмисления детайл.

благодаря на всички за коментарите и поздрави!

Анонимен каза...

Харесва ми писането ти. Вляза ли тук, замлъквам задълго. Респект!

Анонимен каза...

Не може да е истина! Ти не го заслужаваш! Такава болка не се случва на готините хора!

Анонимен каза...

Добра работа.Силно,истинско и емоционално,както винаги.Само едно не ми е ясно,защо някой път не опиташ да напишеш история с положителен край?А, бе натъжавам се вече за това момиче-тази реалност ще я убие.Но в края на краищата всеки си има свой стил.

Joro каза...

IPhone-а си е много як :)

Анонимен каза...

Не знам какво да кажа...За пореден път в този блог чета нещо прекрасно.Затова ще те поздравя и се надявам съвсем скоро да видя нещо ново тук, тъй като вече не става въпрос за обикновен интерес(така като се замисля, нещата май отиват към пристрастяване).Защото пишеш силно, защото пишеш стилно и този стил наистина е добър.Ще си позволя да вмъкна още нещо, което мисля, че ще ти хареса...


they say that
hell is crowded yet
when you’re in hell
you always seem to be
alone.

Знаеш кой го е написал, сигурен съм ;-)))

Поздрави и продължавай да ни радваш!

Nadia каза...

iPhone-a и мен ме подразни леко, съжалявам, че повтарям останалите. И това е всичко, което ще кажа, защото за другото нямам думи..
Все повече ми харесват разказите ти! Поздравления.

Nadia каза...

Между другото, този път си имам и музикална асоциация към разказа ти - Unforgiven II на Metallica. (Страхотен концерт!! :)

Христина каза...

Много силно и прекалено реално! Позрав !!!

Анонимен каза...

Леле, верно много мъка се насабра последните няколко пъти. То е ясно, че май й е кофти на Катето тия дни, ама не трябва ли и тя да си има своите весели моменти?
От друга страна точно сега да пишеш как се е сцепила на следващия ден също не става. Хм, май само ще и пожелая едно по-весело лято, мнооого по весело лято!

Анонимен каза...

хубава история Цвети:)

Анонимен каза...

честито официално влизане в блогосферата :p

Анонимен каза...

Трябваше да й кажа, мамка му. Трябваше, но … не можах. Или пък не поисках? И защо пък да й давам обяснения? Мамка му! Ясно е защо, защото е Тя. Толкова време имах и не намерих начин. А после взех че я поканих. Какво, по дяволите, си мислех? И сега тя е тук. И, мамка му, колко мразя факта, че ми въздейства така. Не мога да контролирам свиването в корема си, когато я видя. Мразя, че е толкова хубава. Но нали все пак тя не се заблуждава – в смисъл ясно й е, че не сме …всъщност какво не сме? Женени? Гаджета? Любовници? А какво сме? Пак мамка му! С псуване няма да си оправя горчивия вкус в устата. Нито с тая скапана мента! Ще ми се да мога да ида и да кажа нещо „мъжкарско” – като по тъпите екшъни: „You know, darling, it was just not meant to be. I love you, but I just got to let you fly. You deserve better than me”. Да им го начукам и в клишетата. Вместо това продължавам да седя и да изучавам шарката по пода на терасата си. ОК, добре, признавам - Да, обичам я. Няма как да не е обич, па макар и изкривена от прозрачната преграда между двата ни свята. Така и не успяхме да я прекрачим. Как да й го обясня? Знам, че и тя си мисли същото. Виждам го в очите й всеки път, когато се опитва…заради мен и неизреченото между нас. Опитва се въпреки себе си. Признавам, че можех и аз да опитвам по-често, по-усърдно…но все пак има ли смисъл. Обичам усмивката й, любопитно щръкналите й гърди, зърната кафе, пръснати по бялата и кожа, мирисът й … не може да не е обич! Е да, не е като онази популярната „искам да прекарам живота си с теб”, по-скоро е другата – наркотичната, абстинентната. Онази която те оставя без дъх, изпраща те в друг свят, кара те да искаш още и още, да не можеш да дишаш без нея, потиш се, изгаряш, раждаш се…и знаеш, че те убива. Да изпиваш с радост следващата доза, знаейки че сигурно не трябва, че нищо добро няма да излезе от това, че всеки път нещо си тръгва от теб, но да не ти пука. Защото Тя е такава. И знам, че и с нея е същото, макар че вероятно няма да си го признае. Затова се връща всеки път. Затова думите са излишни, когато сме отново заедно – двама пристрастени, жертви на собственото си желание. Както и да е. С такива мисли, Батка, до никъде няма да стигнеш . Ясно е, че ще има болка, мамка му как мразя това. И знам, че няма да ми даде да разбера колко я боли, твърде горда е. Е, все някога трябва да се свърши, дано поне не изръся някоя върховна глупост.Екс, последно дръпване и GO…

Анонимен каза...

след време ще разбереш, че всъщност е точно обратното - на въпросната дата си се родила ти, а онзи е умрял. за теб. а нали това е най-важното ;)

sovichka каза...

beijaflor, благодаря за коментара! много ми хареса, ...поете :^))

Анонимен каза...

моят начин извикам: "Шапки долу!" за това, което си сътворила, тук и не само...
:^)
Признавам, като дрога си!

go! каза...

Соваин.

Анонимен каза...

OT: [MTL] [veche mojete da otgovorite na tova syobshtenie]
Pozdravlenia! Vie spechelihte ot tombolata 200 bonus tochki i prevyrtiahte igrata :)
[WSMS] [slujeben]
Sent:
10:10:47
05-07-2008

RRHand каза...

полова драма за двама:
тя играеше на тенис
с неговия объл пенис.

Le_Grand_Elf каза...

Август-Септември 2008, ЕГО, стр. 134

:)))

--/--@

Анонимен каза...

Страхотно.Прочетох го с голям интерес.Браво, мацка...

Анонимен каза...

Вдъхновяващо писане.
Не съм чел другите неща, но ако са в такава стилистика и аз ще стана фен, както виждам са и други.

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Много готино, успя леко да издигнеш жените в очите ми :) Поздрави :)

Анонимен каза...

наистена пишеш много увлекателно. нямам търпение да чакам следващия пост:) и не мога да спра да те чета

поздрави

Анонимен каза...

Пишеш адски увлекателно! Ако може и да е по-често:)

Анонимен каза...

Ти си страшна мацка, пишеш наистина разтърсващо силно и откровено. Знам този стил на писане, когато очите са леко замъглени и текстът се лее, ли лее изпод съзнанието ти. Брутално честна си - познавам много малко хора, които биха разголили душата си в интернет пространството по точно този чувствителен начин, както и пред други хора. Не те познавам и предполагам, че няма да те познавам, но ми харесваш много и ти благодаря че се "докоснах до теб". Моля те, не публикувай този пост - той е просто за теб. Копирай си го някъде и когато го прочетеш се сети да направиш нещо добро. Марто

Анонимен каза...

В този блог наистина има качество и стил на всеки разказ.
За да напише такъв разказ човек трябва да го е изживял това,плод на въображението-не,стилно изпипанос с тънкостите,подробностите.Изречението за Ипфона-да-отнася те за секунда и пак се замисляш за случката,гледаш и мислиш за нея с нов поглед и отново я преусмисляш,дава ти нещо като пауза(стилно).Изречение като това използват много велики писатели и автори.А за упровержение на възмутените от телефона несмятам че щеше да е подходящо изречение от рода-(старият ръждясал будилник на баба или 4увам часовникът с кукувицата) :).
На мен ми направи друго впечатление-жена която се надява доста дълъг период,живее може би в надежди и в един момент не само заместничка ми и место в леглото за 3ма.Явно мъжът когото е харесвала се оказва не този които тя е познавала.Трябвало е да вкараш още малко детаили,да изкараш Катя с тънкости и като стилна жена,и да вкараш още нещо за заместничката и (в смисъл от каква среда идва или какъв човек е.1 пръстен е загадачен но нее достатъчен).Розова четка-че днес всички МОМИЧЕТА обичат и харесват розово или бебешко бледо розово.
Сега правя връзка и асоциация между Совичка и блога-определено ти отива Совичка,начинът по които изпипваш детаилите-като сова която наблюдава и разказва едновременно.
:)
математика,физика и ЛИТЕРАТУРА xronisa беше силен ученик преди около 6373767 години

Stan каза...

О да, много добре и запленяващо написано е. За първи път попадам на твоя блог и вече го добавих в RSS четеца.

...вместо да работя, аз от полувин час чета тук :)