tag:blogger.com,1999:blog-29593706695240257822024-03-19T06:30:57.960+02:00блогът на sovichka... или така нареченият мой животsovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.comBlogger200125tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-90088553746902117462010-07-12T10:00:00.002+03:002010-07-12T10:16:13.088+03:00Лирично отклонение___________________________________<br /><br />Мили хора, <br /><br />Досега никога не съм си позволявала да поствам в блога нещо различно от разкази, статии и т.н. НО! досега никога не съм издавала и книга. В този ред на мисли искам да ви поканя на една премиера с много ром ( а.к.а. Куба либре ) и една книга. За останалото - на място.<br /><br />Така че ако искате да видите колко нелепо изглеждам или как се притеснявам, когато трябва да говоря пред повече от трима човека, заповядайте на 14.07.2010 г. ( сряда ) от 19:00 часа в "Склада" на ул. Бенковски 11 (намира се ето <a href="http://www.bgmaps.com/map.aspx?sid=1d0be94589c4287058a94fcb06aa433d&tip=1">тук</a> )<br /><br />За феновете на фейсбуук - <a href="http://www.facebook.com/home.php?#!/pages/Mze/129753247035191?ref=sgm">ето</a> фен страницата на книгата. На нея може да видите корицата, както и да прочетете всякакви новини, ревюта и т.н., които ще излизат за книгата в бъдеще. <br /><br />До сряда!sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com39tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-37251149160094099122010-04-27T10:57:00.005+03:002010-05-18T18:02:36.374+03:00По статуса ще ги познаете____________________________________________<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Докато интернет статусите вилнеят в skype, twitter или facebook, личният живот трепери в ъгъла на стаята. Или просто се превръща в обществен. </span><br /><br />*публикувано в списание ... <br /><br />В skype листата си имам около 50 абоната. Някои от тях са просто познати, не ги виждам с месеци, но знам как се развиват всеки ден, по часове. Достатъчно е само да погледна към статуса им – „след малко отивам на зъболекар”, „До Париж остават три дни”, „tozi pyt se razdelihme samo che okonchatelno!". Някои обаче стигат и по-далеч. <br /><br />Преди няколко месеца IT специалистът Dana Hanna застана пред олтара с годеницата си. Точно след заветното „Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката”, мъжът извади телефона си и ъпдейтна статуса си във facebook и twitter. И докато изнервените роднини се чудеха какво става, той набързо остави съобщение в интернет – „Стоя пред олтара с Трейси Пейдж, която преди секунди стана моя съпруга. Трябва да вървя, време е да целуна булката!” <br /><br />Колко изтрещял трябва да си, за да направиш подобно нещо? Между другото нямам facebook и въобще не ме интересува, но е факт, че промяната на статуса там, в skype или twitter днес е като да си измиеш зъбите – ежедневна грижа. Но и това носи своите рискове. Преди време една позната беше прочела в skype статуса на братовчедка си – „Baba si otide”. След няколкото студени вълни, които я облели, тя попитала с разтреперани пръсти как се е случило. Оказало се, че няма повод за скръбна вест. Бабата просто била на гости за няколко дни и си отишла вкъщи. <br /><br />Истината е, че skype статусите са малко воайорско удоволствие, което рядко си спестявам. А освен това имам няколко особено любими: <br /><br /><br />Майната ви, уискито е най-добрият събеседник.<br /> <br />На шоколад и кола от 6 дни. А ти все още не се обаждаш.<br /><br />Свърши летния сезон. Започва свинския.<br /><br />Тенденцията – това съм аз! <br /><br />Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината. <br /><br />Шансът едно на един милион се случва девет от всеки десет пъти.<br /><br />Не че нещо, но имам гол мъж на десктопа си. <br /><br />Who needs Prince Charming? I want a tattooed rocker with long hair.<br /><br />Този, който е измислил фразата "и заживели щастливо", трябва да бъде сритан жестоко.<br /><br />Абе, хора, ползвайте я тая кирилица! <br /><br />Аз си мислех, че нещата вече само ще се оправят, а те тъкмо започвали да се прецакват. <br /><br />Ако видя още един човек с блуза или риза на карета ще се самоубия.<br /><br />Понякога съм като баща ми. Мразя да ме занимават. <br /><br />Свободата е с 3D ефект. <br /><br />Хей, аз мога да бъда гадняр към хората, с които не съм спал. Но иначе съм готин.<br /><br />I feel abused just like Amy Winehouse's liver.<br /><br />42 е новото 69. <br /><br />Кога най сетне ще престанат да превеждат “pathetic” като “патетичен” в субтитрите?<br /><br />Abe na vas mestqt li vi se jivotnite vuv fermata? Predi mai ne se mestеha?sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com31tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-80450796566232264872010-03-30T10:08:00.002+03:002010-03-30T10:14:06.292+03:00Мъже_________________<br /><br />Истинският мъж е като любимата блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със състав, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.<br /><br />Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и въобще всеки свят, който пожелаеш. Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат, ще го направи. Без колебание и без да ги изпусне – със замаха на цирков артист. Но в желанието си да не сбърка, той винаги е в грешка.<br /><br />След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена, така както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден. <br />После обуваш ботушите на самовлюбения мъж и го чакаш нетърпеливо до вратата, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статусът на фамилията ти - на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.<br /><br />Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко очакваш. С аромат на канела, дъжд и ванилова торта, изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.<br /><br />Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Както и осанка на шаман. Когато влезе в стаята, въздухът се огъва. Движенията му са красиви и небрежни едновременно и се влюбваш в него след не повече от 20 секунди. Само като го гледаш как налива водка в хартиена чаша, се сещаш за всички велурени изгреви и залези, които някога си виждала, а те ти изглеждат нагласени и пластмасови в сравнение с мекотата на ръцете му. <br /><br />Истинският мъж се различава от всички останали по това, че ще те промени завинаги. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще напръска обилно с „Мухозол” по ъглите и ще убие всички пеперуди в корема ти. Хладнокръвно, но внимателно, така че дълго, след като си тръгне, мястото до теб да остане свободно. <br /><br />Той е любимият ти европейски филм - с много скандали, страст и олющени стени; суров и драматичен. Ще остави белези по теб, но никога няма да те остави безразлична. Нито към света, нито към себе си. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.<br /><br />Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди. Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори. <br /><br />Неговата цел не е страданието. Той не обича да те вижда слаба. Просто иска да стигнете докрай във всичко. Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш скачате на ластик. Той е интензивен курс по любов - изстрадана, изживяна до дъно, с надписи от рок парчета по себе си. Със салфетка с набързо надраскан стих в любимия ви ресторант. С двете чаши за вино, които ще пазиш винаги в дъното на кухненския шкаф. Той ще ти вземе всичко, но ще те накара да стъпваш на метър над земята. Да оценяваш всеки ден. Или седмица. Защото няма как да знаеш колко ви остава. Знаеш само, че скуката никога няма да се намърда между вас.<br /><br />Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Не държи на количеството, защото е сигурен, че когато можеш да си легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.<br /><br />В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък. Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.<br /><br />Когато предаде своите уроци, той си тръгва. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото. Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com44tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-59993158552390900462009-12-06T17:05:00.004+02:002009-12-06T17:14:45.426+02:00За танца с любов*_____________________________<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Да отидеш на уроци по стриптийз денс е все едно да се озовеш във вълнен детски пуловер - боде и стиска, а събличането никога не е изглеждало толкова трудна задача.</span> <br /><br />*публикувано в списание <a href="http://www.amica.bg/">Amica</a>, брой <a href="http://www.amica.bg/tag/%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2%D0%B0/">11, 2009</a><br /><br />Не можеш да забравиш един мъж просто ей така. Според майка ми, за да задържиш любовта, трябва да положиш много усилия. Според мен, за да я изгониш, трябват два пъти повече. Не става с четене на криминални романи и гледане на филмчета. Трябва да стигнеш до ръба, до края. Да си провреш крака и да преминеш границата. Да си отрежеш лявата ръка над лакътя, за да страдаш малко повече за това, отколкото, че него вече го няма. Организмът е тъпо същество - дай му по-силна болка и той веднага захвърля старата. <br /><br />Когато обаче обичаш себе си повече, имаш малък проблем. И правиш малки крачки. Скачаш с бънджи, купуваш си кичозна блуза, сменяш цвета и дължината на косата. И се надяваш всичко това да те извади от състоянието ти за ушите. Да те изтръска от всички сълзи на света. Да те направи чисто нова. <br /><br />Точно по козята пътека на тази логика се озовавам в един огромен спортен клуб на уроци по стриптийз денс. Не съм казала на никого, защото повечето приятели ще объркат действията ми с отчаяние. А аз просто съм женската версия на барон Мюнхаузен – опитвам се да се издърпам от любовното блато със собствените си ръце. <br /><br />Момичетата около мен са 10. Млади и готови да раздвижат кръвта си под звуците на еротична музика. Не изглеждат отчаяни, само малко притеснени. Нямам представа какво ги е довело в тази зала. Според теорията на приятел много лесно можеш да разбереш дали една жена е добра в леглото. Просто трябва да видиш как танцува. Най-вероятно и 10-те мислят по същия начин.<br /><br />Треньорката, застанала пред нас има черна лъскава коса, която се спуска до извивката на гърба. Висока и много слаба, тя прилича на онези расови коне в Борисовата градина, които ти доставят удоволствие само като ги гледаш как се движат. Подът е съмнително чист и лъскав като смъртоносна ледена пързалка. Наоколо стърчат зловещо черни пилони, забити в земята. От ъглите на залата мълчаливо ни наблюдават тежки тонколони и чакат да започнем тренировката. Засега само загряваме. <br /><br />Неловката тишина се разрязва от гласът на инструкторката - „Вдигаме ляв крак в шпагат, отскачаме наляво. Десен крак в шпагат – отскачаме надясно!”<br />На мен това ми изглежда сложно, дори на думи. Вдигам крака си, докъдето мога, и го цопвам на пода, сякаш джапам в плитко езеро. Не мога да преценя дали ми е смешно или неловко, затова се оглеждам наоколо и виждам, че мъката е обща. Или треньорката има хипер очаквания към нас, или пък притеснението ни играе лоша шега, защото никой не може да повтори дори наполовина упражнението. Приличаме на предрусали със стимуланти хипопотами, които се опитват да преодолеят гравитацията. <br /><br />Дотук с упражненията. Започваме същинската тренировка, която ще ми даде да разбера, че пътят към ада не е нещастната любов. Пътят към ада е стъпка вляво, стъпка напред, няколко въртеливи движения на ханша и две завъртания около пилона. <br /><br />Урок номер едно - Целта оправдава движенията. <br />За да отидеш на подобно място, трябва да имаш цел. Задължително. Скуката не е достатъчна. Изпаренията на любовта – също. Да се озовеш на уроци по стриптийз денс от любопитство е все едно да си направиш сепуко. С тъп нож. Лошото е, че го разбираш едва когато желязото е в ръцете ти, а десетки женски погледи попиват в теб и избиват под формата на малки капчици пот по угриженото чело. Няма път назад - пилони като затворнически решетки те отделят от предишния живот. <br /><br />Вариант А – „Той е най-милият мъж, който познавам. Всяка сутрин ми прави закуска. Грижи се за мен денонощно. Искам и аз да направя нещо за него, което ще помним дълго”<br />Ваня има алиби пред съда. То е високо 182 см, има черни очи като горчиви гръцки маслини и всяка вечер я взима от работа. Тя е тук, защото иска да изненада приятеля си на рождения му ден. С еротичен танц. Представя си го така - два месеца усилени тренировки. Една нощ. Дискретни пламъци от свещи проблясват по черното й бельо. Тя скрита в гардероба. Той влиза и погледът му се спира на пищна вечеря и още по-пищните й бедра, които с елегантен отскок се озовават в средата на стаята. И започват да се преплитат като китайски клечки за ориз в ръцете на несръчен, но изгладнял американец. Следват познатите движения, които повтарят гласа на инструкторката - въртим ханша, падаме, пълзим назад, дупето нагоре, пълзим напред. <br />Вариант Б – „За да успееш в този бизнес, трябва да инвестираш. Не става само с гледане на MTV и повтаряне на движенията.” <br /><br />Диана си има концепция. И дълга руса коса с бели оттенъци и къдрици с големината на ябълки. Тя знае точно как да класира кариерата си на професионална танцьорка до успешен старт. Явявала се е на повечето телевизионни конкурси, но никога не е печелила. Сигурно сме я виждали, но не сме я запомнили. Според самата нея е попаднала в кофти въртележка – „Ако имаш опит, те взимат навсякъде. Ако нямаш – никой не те иска. Тогава как да го придобиеш този опит?”Естествено, че с посещение на всички курсове по танци и най-вече на този, защото сексът продава. Това е съветът, който ми дава, докато упорито се опитва да направи шпагат и дори русите й къдрици напрягат мускули. Според останалите момичета проблемът на Диана с танците е, че пилонът е няколко идеи по-гъвкав от нея. <br /> <br />Урок номер две – Самоубийство на пилона. <br />В залата на пръсти се прокрадва Erotic на Мадона. Нашият час удря и в ротата настъпва оживление. Пукат стави и хрущяли. Връзваме коси на висок кок и се подреждаме на предна линия, готови за атака. Тъй като някои от нас са тук за първи път, треньорката дава инструкции: по даден знак трябва да скочим, да се хванем за пилона и да се свлечем по студеното му тяло – падаме назад – ръка, опряна в пода, глава, опряна в пода. Аз съм развълнувана – това е първият ми еротичен танц. Разчитам на късмета на начинаещия, както и на уроците по народни танци от трети клас. <br /><br />Сигналът е даден с първия бийт на песента. Всяка от нас устремено се хвърля към равнодушното желязо. Отчасти приличаме на кучетата на Павлов. Лошото е, че някои въобще не успяват да се хванат за пилона, а Диана пада на глава. Ако някой ни гледа отстрани, ще реши, че изпълняваме масово самоубийство. Повтаряме серията от упражнения още няколко пъти. Абсолютно същият резултат. <br /><br />„Пилонът не ви е враг. Той трябва да бъде като продължение на тялото ви. Ваша втора природа”, кънти опитният глас на треньорката. <br /><br />След още няколко щурма на купчината железа пред нас, част от отбора наистина свиква с пилона. Може би не го приемаме точно за втора природа, но свободно можем да кажем, че го чувстваме като далечен братовчед. Напредваме упорито като охлюв по хлъзгава повърхност. Едно дребно момиче с плитка до мен гласно заявява, че ако още малко се постараем, ще успеем да възбудим мъж в пълна упойка.<br /><br />Урок номер три – Смъртен враг<br />След още няколко подобни изказвания и след като установиш, че никой от групата не се справя по-добре от теб, започваш да се отпускаш. Появяват се първите наченки на импровизация. А с тях и вярата, че май вече се справям никак-не-лошо. Дори ми се струва, че правя онова движение от един стар клип на Шакира, което моите приятели мъже смятат за много секси. Всъщност не е така. Аз съм същото 27-годишно дърво от парка Заимов, което влезе в тази зала преди 40 минути, само че никой няма да ми го каже. Защото инструкторката е великодушна като сит иберийски рис пред стадо заспали слонове, а момичетата около мен са заети с овладяването на собствените си крайници. <br /><br />Единственият ми враг в залата са огледалата. Единственото нещо, което си повтрям през цялото време е - никога не гледай в тях! Просто недей. Но го правя. Мазохистичната ми природа ме е завладяла напълно, взирам се вцепенено в огледалата и имам усещането, че наблюдавам анимационни герои от клип на Gorillaz, само че по сутиени и гащи. И колкото повече потъвам в гледката наоколо, толкова повече губя вярата си в човешкия род. <br /><br />Урок номер четири – Последен танц.<br />След час и половина в стъкления аквариум започвам да уважавам стриптизьорската професия като една от най-сложните и изискващи на планетата. Установявам, че почти не мога да движа крайниците си, както и че разбитото ми сърце може да ме отведе на най-невероятни места. Не непременно лоши. А такива, на които опознаваш себе си, като прекрачиш границата на това кое харесваш и кое не. Кое е редно и кое не. И още нещо - след като мога да се свличам по пилона, да увисвам в полушпагат и да се забавлявам от това, значи мога всичко останало. Е, не успявам да отрежа лявата си ръка над лакътя, но пък си докарвам мускулна треска, при която вдигането на чаша чай е съизмеримо с изкачването на хималайски връх. Не е малко. Освен това имам в архива си 3 еротични движения, за които ще ми трябват поне 10 коктейла кураж, за да изпълня пред когото и да било. Защото както е казал Цицерон - „Никой не танцува в трезво състояние. Освен ако не е луд.”sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com30tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-12606551950975155242009-10-01T00:47:00.006+03:002009-10-01T08:53:54.134+03:00лайна______________<br /><br />и те често ми пишат. <br /><br />искат да помогнат,<br />а всъщност преливат лайна<br />от една кофа в друга,<br />от тяхната в моята. <br /><br />размахват пръст - <br />стар неподостен молив, <br />и момчето от Русе <br />има много въпроси: <br />това не може да си ти.<br />не може. не може. не може. <br />защо лъжеш хората, защо не кажеш истината, защо искат да те чукат мъжете?<br />не може. не може. не може. <br />и си помислих, че сигурно е така<br />в неговата глава <br />и в неговата душа<br />с един чифт ежедневие<br />и два използвани капута <br />за цяло лято. <br /><br />и те често ми пишат. <br />ти богата кучко. ти двуместна лигло. ти кожени ботуши на висок ток. ти скъпо бельо и сатенени чаршафи. ти първа класа и балончета в шампанско. ти закуска в Тифани и фитнес в Кемпински. ти за ква се мислиш, бе? <br />мисля, че съм бърза, пич, <br />много по-бърза от теб. <br />като свръхзвуков самолет до умряла риба; <br />като действащ вулкан до загаснала клечка кибрит;<br />като 170 коня под капака на синьо БМВ.<br />но понякога вкъщи няма ток <br />и мирише на трупове <br />от разлагащото се месо<br />във фризера. <br /><br />а понякога се чудя<br />дали да си купя стек цигари,<br />или стек за кучето<br />със стотинките, <br />докато тя танцува танго,<br />от 6 до 7 всяка сряда,<br />и се прибира с рейса,<br />и не й отстъпват място, <br />и не я заглеждат вече,<br />защото преди 7 години е била на 30 <br />и заради раждането на детето, <br />и незабележимото й лице,<br />и големия й задник,<br />тя всеки път ми поправя запетайките, <br />докато аз правя секс. <br />после оставя бележка: <br />ти си куха и празна.<br />празна. празна. празна <br />пазарска количка пред Билла <br /><br />и те често ми пишат. <br />мишки пробягват в очите им, <br />ровят в кофите на сърцето ми,<br />докато аз гася фасовете си<br />в мозъци.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com36tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-19014324032319854522009-09-18T18:35:00.002+03:002009-09-18T18:42:11.455+03:00Режисьорска версия____________________________<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Разказът е измислен. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна и т.н.</span><br /><br />Григор Иванов беше обикновен като фамилията си. Имаше смугло, продълговато лице и погледнат отдалеч, приличаше на подострен молив. Той беше на 37 години, една от които прекарана в казармата и 4 в немското градче Заарбрюкен, където се дипломира като адвокат. Оттогава работеше в адвокатска кантора "Петров и синове" и обитаваше наследствен апартамент на една тиха уличка в близост до Петте кьошета. Там живееше и неговата сива женска котка на име Манда.<br /><br />Само веднъж в годината Григор Иванов поверяваше Манда за една седмица на съседите, изкарваше жълтата "Жигули" от двора на кооперацията и отиваше на море. Взимаше само най-необходимото – 7 чифта долни гащи, 7 тениски, 2 чифта къси панталонки и една връхна дреха. Сутрин отиваше на Дългия плаж, плуваше 2 километра навътре в морето, четеше няколко часа криминален роман и точно в 13:00 тръгваше нагоре по баира, за да обядва в "Хоризонт" салата от миди с лук, яйца по панагюрски и една малка мастика. Тъй като собствениците го познаваха от години, сервитьорите никога не му взимаха поръчката, а направо му носеха храната с 10% отстъпка за лоялни клиенти.<br /><br />Тази година обаче нещата съвсем се объркаха. Всичко започна като детска игра с едно телефонно обаждане в радио "Батерия FM". Там Григор Иванов даде верен отговор на въпроса на деня - на коя дата мегазвездата Мадона ще има концерт в България - и спечели 5-дневна почивка в Албена в луксозен хотел с басейн, СПА и симфонична музика, изпълнявана на живо във фоайето. Всъщност наградата беше ваучер за козметика на стойност 50 лева, а почивката в Албена - предназначена за изпълнителния директор на радиото, но последният беше претърпял злопулука във фитнеса и си взе 2 седмици платен отпуск.<br /><br />Така Григор Иванов се озова на пътя София - Варна, като стриктно съблюдаваше ограниченията на скоростта и още по-стриктно ги спазваше. Когато му ставаше скучно, той си представяше какво ли щеше да прави, ако живееше в селата край пътя – може би щеше да отглежда крави или нещо по-дребно, кокошки например.<br />Девет часа по-късно Григор Иванов беше в банята на луксозния си хотел и се взираше в огледало с размерите на билборд. В помещението миришеше странно приятно и след дълъг размисъл той реши, че е аромат на лайка, но всъщност беше ухание на горски кестен и пачули. Взе набързо един душ, смени бельото и тениската си и слезе в ресторанта на хотела, за да се възползва от безплатната вечеря.<br /><br />Понеже нямаше с кого да разговаря, Григор Иванов се заслуша в разговора на съседната маса:<br /><br />- Идват тия от Капти в офиса, братле, нали сме им агенция, новият им продукт е нектар от грозде. Искат импресионистичен клип, яки гледки и да звучи българско. Пращаме им 100 идеи - нищо. Накрая го измисляме толко тъпо, че да им хареса. Камерата се спуска, виждаме ливада със стадо овце. После общ план - едни лозя, да си ебе майката. Хора берат грозде, усмихват се, вкарахме и 2-3 кадъра на гроздето отблизо. Абе, всичко как си трябва! И наш къв е коментара, братле?<br /><br />- Кажи.<br /><br />- Ма кво е тва стадо в клипа – овцете грозде не ядат.<br /><br />- Ве-е-е-рно ли?<br /><br />- Да бе, братле! Предстиси за кви хора става дума! И как да направим нещо на световно ниво, като тия гледат по цел ден "Планета" и "Шоуто на Слави" и тва им е критерият за сичко! И им викам – добре бе, вие как си го представяте? Те – ън-мън, ми като рекламата на мастика "Пещера" с дините.<br /><br />- Ко-о-о-о-о-пеле!<br /><br />- Да, бе! Викам е добре, бе, тва е супер шит. И те такива - да, просташко е, ама продава, хората говорят. Ние тва искаме.<br /><br />- Ко-о-о-о-о-пеле!<br /><br />- Много зле. Аз вече не знам, братле, направо се чудя дали да не сменям бранша. Или да си бия камшика в чужбина, Холандия нещо. Ще снимам само видеоклипчета, може и некое филмче... Абе, братле, ти гледа ли новия на Тарантино?<br /><br />Тъй като Григор Иванов не се интересуваше от филми, той насочи вниманието си към десерта – няколко парчета диня. Изяде ги звучно, събра семките в единия край на чинията и излезе от хотела, за да се разходи на чист въздух.<br /><br />Курортното селище беше страхотно. С кръгли градини пред всеки хотел и симетрично засадени цветя, както беше свикнал да ги вижда в детството си. Освен тях Григор Иванов забеляза и тълпи красиви млади хора, които винаги обсъждаха нещо оживено и ръкомахаха. Понеже беше любопитен по природа, той отново се заслуша в разговора между русокосо момиче с черна рокля с гол гръб и момче в сако и бели кецове:<br /><br />- Ти въобще какво очакваш, тия Юруш Си Джи са ебати смешната агенция. Не виж, че всяка година се напъват и все нищо.<br /><br />- Ами на тия Ле дьо Клозет – мивката?<br /><br />- Ква мивка, Юри?<br /><br />- Е, не го ли видя клипа? С ходещата мивка - и вече си мислят, че са направили ебати криейтива. Тва е такъв кич, че щеше да ме е срам да изляза на фестивал с него. Некой трябва да им спре наркотиците на тия!<br /><br />- Мен най-много ме издразни кампанията – да спасим българската костенурка. На мекотело са го превърнали това животно! И защо са лепнали тоя син филтър, не е ясно.<br /><br />Точно в този момент Григор Иванов се спря до една вестникарска будка. След като купи новия брой на "Капитал", той разпита продавачката и разбра, че всички тези угрижени млади хора са дошли на рекламния фестивал, който се организира в Албена всяка година. Колко интересно, помисли си той, а после му се прииска и адвокатите да имат свой фестивал, на който да обсъждат проблемите си.<br /><br />След като повървя още малко по крайбрежната алея, Григор Иванов забеляза, че всички влизат в едно и също заведение, от което се чуваше силна музика. Той застана с лице към него и за миг се поколеба. После тръгна след трима мъже, които се бяха запътили право натам.<br /><br />- И за какво отиваме са в Ганвие? – каза момчето с провлачената походка. – Пълно е с метросексуални пухчовци и киселяци.<br /><br />- Ти не ги глей тях, глей нещо да треснеш – отговори неговия приятел, като дори не го погледна.<br /><br />- Е, луд ли си! Сред малки костеливи курви и банкетни лисици кво да тресна, брат. Най-много некоя чекия да си тресна.<br /><br />- Много си зле! Пиеш безплатно, ядеш безплатно, бършеш си гъза безплатно и пак си зле!<br /><br />Прекрачвайки входа, Григор Иванов ги изгуби за сметка на една приятна млада дама, която се изправи пред него, пожела му приятна вечер на партито на Би енд Гей Тиви и пъхна в ръцете му малко хартиено пликче. Оттам той извади нещо странно, което момичето нарече мъжки гердан, но на него повече му приличаше на синджир за куче. Повъртя го известно време в ръцете си, после на свой ред се повъртя из заведението и се спря пред пленителна брюнетка с големи очи и малко извито носле, което придаваше още по-голяма острота на чертите й.<br /><br />- Мога ли да ви почерпя едно питие? – попита Григор Иванов, без да губи хладнокрвие.<br /><br />- Ха-ха! – изсмя се жената и го огледа от глава до пети – Е, поне имаш чувство за хумор. Приятно ми е, Лидия – акаунт мениджър в Ле дьо Клозет.<br /><br />- Здрасти, Лидия. Аз съм Григор.<br /><br />- И с какво се занимава Григор?<br /><br />- Режисьор съм – чу се да казва той и сам се учуди на думите си.<br /><br />- Охо-о-о-о! – плесна театрално ръце Лидия. Тя обичаше режисьорите. Всъщност обичаше всички мъже, разположени на доволно място в офисната йерархия, и винаги бързаше да изпусне пискливия си смях пред тях като спукана надуваема кукла. – Гледала ли съм твои неща?<br /><br />- Мисля, че не. Работя в Холандия и се прибирам тук само за лятото. Снимам предимно видеоклипове.<br /><br />- Хареса ли ти нашата реклама?<br /><br />- Коя?<br /><br />- Тази с мивката – отговори тя и започна да се клати ту на едната, ту на другата страна, за да му подскаже.<br /><br />- А, да! Много е приятна, но според мен това с мивката е малко кичозно.<br /><br />- Е, лесно ти е да говориш... Като се прибираш само за лятото. Но поне фестивала е супер, стават страхотни партита.<br /><br />- О, да – като изключим метросексуалните пухчовци, партито е супер.<br /><br />Лидия отново се засмя. Този път искрено и започна да върти кичур коса на пръста си, както когато някой много й харесваше. Вярно, беше облечен ужасно, но ако живееше в Холандия, сигурно и тя би загубила добрия си вкус. После се замисли какъв би бил животът й в северната страна и нави още един кичур около показалеца си.<br /><br />За по-малко от час тя му разказа всичко за любимите си марки – Apple, Fred Perry, Miss Sixty, Ed Hardy и Camper, ужасно много Camper, защото са най-добрите обувки, а серията Twins е направо уникална. Както и за една нова марка, която открила наскоро при шопинга си в Милано – Fly London. На всичко това Григор Иванов отговаряше с повдигане на лява вежда, а към края на разказа спокойно обясни, че има само 1 чифт летни обувки, с които между впрочем е в момента, и те са му напълно достатчни. Тъй като Лидия не можа да повярва, той я покани в хотелската си стая, за да провери лично, и когато най-после влязоха вътре, я хвана през кръста и я целуна жадно.<br /><br />Правиха секс точно 32 минути в 2 пози – тя отгоре и той отгоре. Лидия миришеше на любов, на живот, на истинска жена. И на душ-гела на Oriflame с ухание на черна череша. Толкова ароматен, че когато свършиха, за Григор Иванов вече нямаше съмнение – той беше безвъзвратно влюбен и му се искаше никога да не беше лъгал. Ето защо изчака минута-две, колкото да прецени как най-добре да изложи фактите, и каза:<br /><br />- Виж, сега, когато се познаваме по-добре, трябва да ти призная нещо.<br /><br />Отначало започна плахо, но след това все по-уверено разказа къде работи, малко за Заарбрюкен и малко за Манда, както и една смешна случка от казармата. После млъкна и се загледа в дългите пръсти на Лидия, които нервно въртяха един сребърен пръстен на средния й пръст.<br /><br />Тя мълчеше и направо не знаеше къде се намира. Освен това не можеше да проумее как този Григор или както там се казва е платил за такава стая като тази. И факт – рекламата им беше кичозна, трябва поне малко да разбираш, за да го знаеш. Всичко изглеждаше правдоподобно. Но нещата винаги се преебават – и на миналата ФАРА беше така, и сега. Сигурно е някаква карма. Трябваше да махне този шибан пръстен, никога не й вървеше с него.<br /><br />Сега й оставаше само да се облече, да се върне на партито и да измисли по-добро обяснение за това къде е била през последния час.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com21tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-52448202561387704172009-08-13T12:54:00.003+03:002009-08-13T13:08:45.216+03:00На пътя________________<br /><br />Въздухът беше спарен и мухлясал като отдавна забравена кофичка кисело мляко. Зеленото по дърветата беше прекалено ярко, някак нереално, сякаш графичен дизайнер беше оформял брошура за туристическо пътуване. Облаците се бяха скупчили над цялото село и изглеждаха сериозни и замислени. Приличаха на посивели старци, които се събират заедно преди да умрат и да попият в земята. <br /><br />Не знам защо видях първо ковчега. Сигурно защото смъртта ме интересуваше още от първия път, когато се сблъсках с нея. Опитвах се да й дам рационално обяснение. Нямаше. Представях си смъртта на баща ми и майка ми, на най-близките си хора, дори своята, но това не ме правеше по-спокойна. Мисълта, че тя съществува в нашия живот, тук на нашата планета, ме караше да се чувствам прекалено зелена, прекалено сива за всичко наоколо, но не и да намирам отговор. <br /><br />Шествието се водеше от оркестъра. Черни мъже с черни шапки и кореми толкова големи, че приличаха по-скоро на израстъци. Крачеха и свиреха тежко, с очи, забити във върховете на обувките си, а ситният дъждец се събираше в улеите на шапките им. След тях други мъже носеха ковчег от евтино дърво, в който лежеше младо момче. Най-много на 18-19 години. Беше облечен в лъщящ тъмносин костюм, който отразяваше облаците и подчертаваше мъртвата му кожа.<br /><br />2 дни преди това беше карал мотора си – SIMSON, купен с парите, събрани от бала. 2 дни преди това на едно малко кръстовище, дори не главното в селото, камион ИФА го беше блъснал, изхвърлил на 5 метра от пътя и спукал черепа му в червен трафопост. 2 дни преди това лекарите бяха пристигнали от Бяла Слатина с час и половина закъснение само за да запишат часа на смъртта. <br /><br />Около ковчега се тътреха оплаквачките. Клатеха се от крак на крак, разперили кокалестите си ръце със старчески петна по тях към нищото. Прегънати до земята баби. Отдалеч изглеждаха като криви ченгели, старателно изписани от първокласник в тетрадка с широки и тесни редове. От лявата страна на ковчега, точно на нивото на главата, вървеше майката на момчето – магарешки трън до изсъхнало цвете. <br /><br />- О-о-о, сине, сине-е-е-е! Какво направи, чадо, какво-о-о-о-о! На кого ме остави мале, какво ще правя без тебе-е-е-е. Виж колко хора са дошли да те изпратят, стани сине да ги видиш, стани-и-и-и! Защо ме остави сама, без тебе как ще живея. Кажи, сине, продумай нещо-о-о-о! Без теб живот няма вече, да бях аз умряла вместо тебе, сине-е-е! <br /><br />Воят й се носеше с лекота и над музиката, и над сивите облаци и чертаеше кръстове по челата на хората, които се бяха подали на портите на къщите си или надничаха от прозорците. Две хлапета, мръсни и по долни гащи, излязоха на улицата с нахалните си малки коремчета, но някой от вътрешността на двора извика и те хлътнаха бързо обратно. <br /><br />- Защо ме сине, така наказа, мен да ме беше убил по-добре, мъртва ще живея вече, Момчиле-е-е-е! <br /><br />След това жената се срути. Смачка се на малка черна топка под талашитения ковчег и музиката спря. Хората се разтичаха – тревожни черни забрадки. Циганинът с тромпета я прихвана с две ръце - зад врата и под кръста и я вдигна във въздуха. Разтърси я няколко пъти, докато тя отвори очи – орбити от страдание, и я пусна да стъпи на краката си.<br /><br />- Дайте й малко ракия на тая жена, бе! <br />- Абе, ракия! Тя детето си погребва, що говориш глупости. <br /><br />После продължиха надолу. Ние, съгледвачите стояхме по местата си, без да мръднем. Един дядо с бяла коса и черен мустак дотича и енергично размаха шише домашна ракия. Погледна надолу към шествието и повече на себе си каза:<br /><br />- О-о-о, те тръгнали... <br /><br />Дъждът се беше усилил и попиваше в моята коса и в неговата коса, и в техните коси – нежна милувка по главите ни. Влизаше в любопитните очи и имитираше сълзи по лицата. И аз си помислих, че сигурно някой ден ще открия рационално обяснение на смъртта, но никаква логика никъде по света няма да ми разкрие защо е трябвало да изпита толкова болка тази жена.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com15tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-36407649300752753712009-07-18T15:41:00.005+03:002009-07-18T16:17:43.670+03:00Пингвини________________________<br /><br />Обичам те, животно<br />Му казвам.<br />Точно, когато Тупак навира<br />Нахалната си черна муцуна между нас <br />И пише на една салфетка <br />Until the end of time. <br /><br />Той започва да танцува<br />С насечени движения<br />На екзотична птица, <br />Която кара женската <br />Да споделят живота си <br />Until the end of time<br /><br />Или поне до утре сутрин. <br />Ако имаме късмет. <br /><br />И аз се сещам за пингвините, <br />Които гледах по National Geographic - <br />Хлъзгави и моногамни,<br />Образуват брачни двойки <br />за цял живот. <br />А ние хората –<br />До утре сутрин. <br />Ако имаме късмет. <br /><br />И само се надявах <br />Аз и той да се окажем <br />Повече пингвини,<br />По-малко хора.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-89666438979569580732009-06-06T22:40:00.001+03:002009-06-06T22:42:19.108+03:00Любовно чувство____________________________<br /><br />Пътувах на задната седалка в автобус<br />И четях за любовта, която те превръща в негатив<br />На самия себе си. <br /><br />Исках и аз да се видя такава. <br />Да обърна черното си в бяло, <br />Бръчката във фаянс,<br />Злобата си в оргазъм. <br />Исках да си го поръчам - <br />Любовно чувство.<br />От английския eBay. <br />Лирата сега е паднала.<br />Да не плащам много и да получа него. <br /><br />Оттогава се моля всеки ден пред огледалото:<br />Олтар със спирала, сенки, крем за тен и молив за очи. <br />Отсреща ме гледа руса вещица.<br />Търгуваща.<br />Дяволска.<br />Звяр.<br />Окървавена в душ-гела на Victoria’s Secret<br />С аромат на грозде, <br />Изкъпана. <br />С подострени вежди <br />И квадратни нокти. <br />От китките й се изпарява Chance на Chanel. <br />С кръгли обеци и златен кучешки зъб. <br />Бърза да ходи в „Червило”. <br /><br />Къде е, искам го, дай ми го!<br />Моля те, моля те, моля те! <br />Пиша й с черния си молив за очи. <br /><br />Купи си ново BMW, ма, писе<br />Що ме занимаваш с глупости?<br />Пили тя от огледалото на френския си маникюр.<br /><br />Нарисувах малко курче в долния десен ъгъл,<br />Колкото да не го види баща ми.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com17tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-32142184176110856062009-05-30T11:23:00.004+03:002009-05-30T21:17:51.048+03:00Ти знаеш ли, че______________________________<br /><br />Докато аз съм върху него,<br />Докато той е в мен.<br />Един пияница седи на тротоара <br />Със счупените си очи<br />И нощта рисува тъмни квадрати по прозорците на хората.<br /><br />Докато целувам бенките му<br />Във формата на малката Мечка, <br />Над главите ни виси стар портрет на жена,<br />По-красива от Мерлин Монро. <br />А тапетите са мухлясали и накъдрени<br />Като изсъхнало парче пица. <br /><br />Докато той оставя следи по врата ми,<br />Пътя на хиляди малки охлюви.<br />Жена му е до късно на работа,<br />Сърфовете прашасват<br />И нищо няма значение. <br /><br />Докато ръцете ми се стичат по гърба му,<br />Ситен пролетен дъждец.<br />Кучетата са сами<br />И приятелите изчезват. <br /><br />Докато мократа ми коса оставя мокри следи по възглавницата,<br />Майка му лежи в другата стая и не мърда с лявата си половина,<br />Парализирана. <br /><br />Докато той е нежен като пуха в завивката. <br />Съседката се лакира в 2 през нощта, <br />Защото и тази вечер никой не я покани на чаша бяло вино. <br />И един старец скита в леглото си<br />В апартамент в центъра с високи тавани <br />И жълти портрети,<br />Отдавна забравен. <br />И се моли, всеки ден, моли се,<br />Да чуе как вратата се отваря<br />Или да умре. <br /><br />Докато той ме чука,<br />Докато аз крещя. <br />Полилеят ни пази тишина, <br />Събрал в пашкулите си<br />Прах за три средностатистически живота. <br /><br />Докато двамата свършваме е хубаво. <br />Телефоните са на вибрация.<br />Запалките в очакване.<br />Цигарите са заредени. <br /><br />Докато пълним нашето квадратче с дим,<br />Аз съм мека и разнежена.<br />Сметана от разбити ягоди <br />И му казвам, че вече ще ни возят само феи. <br />На крилете си. <br />Че вещиците са погребани<br />С метли вместо кръстове.<br />Но не е така. <br /><br />Говоря пълни глупости,<br />Но то е защото ми се иска <br />Само сега, само с него<br />Някак да повярвам, <br />че всички ние<br />Имаме шанс.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com16tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-67240924667086015762009-05-21T09:51:00.007+03:002009-11-30T20:38:18.049+02:00Перфектният удар________________________________<br /><br />Едната му ръка разсеяно гасеше фаса в пепелника, докато другата се навърташе около запалката. Шайбата отвори още една кутия червен Viceroy и запали 32-та си цигара за деня. После започна да разхожда мръсните си бели чорапи из апартамента – кухнята, коридора, кръгче в хола и пак обратно, както правеше винаги, когато обмисляше нещо важно. А това беше важно, мамка му! Т’ва си бяха от 40 до 50 бона чисти пари. Само за една вечер, без никакви усложнения. Този път просто нямаше как да се прецакат. <br /><br />Кухнята беше неговата територия. Иван не му даваше да пуши в хола и стаята. Пискаше постоянно за празните бирени бутилки, които се въргаляха по пода и правеше физиономии, когато Шайбата поканеше повече от 5 човека вкъщи. Общо взето Иван беше тъпо копеле - мазното му фризьорче! Обаче трябваше да дели с някой наема. Такъв беше шибаният живот, винаги трябваше да споделяш с някого – жените си, наркотиците, дори последната глътка бира. <br /><br />При тази мисъл Шайбата се ядоса и отхвърли бретона си с глава, а лявото му око се сви два пъти ковулсивно. Имаше този нервен тик още от малък. От времето, когато му измислиха прякора Шайбата, защото можеше да напъха в устата си цяла хокейна шайба, а след това да изпие шише бира. Имаше русолява, тънка коса, която в краищата се събираше на отделни кичури. Те от своя страна завиваха муцуните си нагоре и приличаха на стадо любопитни къртици. Очите му бяха светли, почти безцветни и се губеха сред хилядите лунички, посипали цялото му лице. <br /><br />Въпреки че беше на 28, тялото му изглеждаше като на 16-годишен хлапак. Тежеше 57 килограма, а не е като да не хапваше. Ядеше поне по кило месо на ден, мамка му. Но за всичко бяха виновни наркотиците. Наркотиците и шибания метаболизъм, наследен от майка му. Просто нямаше начин да тежи повече, колкото и да ядеше.<br /><br />На вратата се позвъни два пъти. Шайбата замижа с едно око и през шпионката видя раздутия образ на дебелия Вини. Всичко вървеше по план. Ключалката прищрака три пъти и мръсните чорапи срещнаха калните черни кецове Етнис. <br /><br />- Копеле, кое е толкова важно, че да не мога да си догледам мача? – изсъска Вини, докато набутваше своите 119 килограма в коридора.<br />- Манчестър ще ги разплачат, копеле. Няма к’во да гледаш! – вдигна рамене Шайбата и затвори вратата. <br />- Ами точно това е! Искам да ги гледам как плачат.<br />- Заложи ли нещо?<br />- Естествено!<br />- Добре, слушай сега. Имам перфектният план! – започна Шайбата и запали още една цигара, за да спечели време. – Нали се сещаш за моя съквартирант? <br />- Онова педалче фризьорът ли? <br />- Аха. Той бачка в един от най-скъпите салони в София. По цял ден прави некви мутреси и чалги за луди пари. Оборотът им е поне едно 40-50 бона на месец. <br />- Искаш да ми кажеш, че един фризьорски салон изкарва толкова пари?<br />- Ако е от скъпите - да. <br />- Копеле, иде ми да вкарам няколко шута в женския коафьорски гъз на тоя Иван. <br />- И на мене. Обаче така или иначе той не взима парите. Всичко отива при дебелата му шефка... Освен ако не го прецункаме ние. <br />- И как ще стане това? <br />- С моя перфектен план. <br /><br />Дебелият Вини не каза нищо. Вместо това погледна през прозореца. Навън небето беше махмурлия. Сивите облаци бяха накацали ниско над панелите и телевизионните антени ги бодяха в слабините.<br /><br />- Последната ти блестяща идея беше оня безистен, в който куките за малко не ни гепиха. На всичкото отгоре дънките бяха за деца от 6 до 12 години. Обрахме шибан детски магазин, копеле!<br />- Тогава беше различно, Вини. Сега съм измислил всичко. Следиш ли ме? – разтвори зеници Шайбата, докато гасеше фаса в пепелника - Оборотът се събира всеки последен петък на месеца и го оставят в училището за фризьори, което е точно до салона. Дебелата свиня идва в събота сутрин и го прибира оттам. Но не и ако ние сме минали първи. <br />- И как ще влезем в това училище за педали?<br />- Това е най-добрата част – имам ключ оттам. Направих дупликат от този на Иван.<br />- И в този момент Манчестър вкарват гол в последната минута!<br />- Именно. Перфектният удар е това, копеле! Казвам ти! Само половин час работа ни делят от 6 месеца живот ей така – каза Шайбата и сви ръцете си настрани като куче, което чака стопанина да го почеше по корема.<br />- СОТ има ли? – попита дебелият Вини, докато отваряше прозореца. В този помиярник не можеше да се диша от цигарен дим. <br />- Естествено. Обаче той пристига от 3 до 5 минути.Точно затова ми трябваш ти – намираме парите възможно най-бързо и се омитаме за по-малко от минута. Пичовете даже няма да разберат откъде им е дошло. <br />- Окей – навит съм. Кога го правим?<br />- Нашият петък е след два дни. Ще мина да те взема в 1 през нощта. Отиваме до Попа с такси, а после пеша до салона. <br />- Добре, Шайба. Звучи добре. Ще те чакам в нас и гледай да не закъсняваш. – погледна го изкосо дебелият Вини. След това вдигна своите 119 килограма и ги изнесе от апартамента. И без това повече не можеше да понася миризмата в тази дупка.<br />В петък точно в 12:20 вечерта Шайбата редеше пасианс на компютъра си и обмисляше всичко за последно. Този път нямаше да изпусне нито един шибан детайл. На вратата се позвъни дълго и истерично. Това го подразни. Срита няколко празни бирени бутилки в коридора и отвори вратата рязко.<br /><br />- Братле, кво става? – ухили се насреща Райберът. <br />- Нищо, копеле. Имам си работа. – отговори му Шайбата, докато го гледаше как влиза. <br />- Окей, няма да те бавя. Вчера се върнах от Амстердам и реших да мина. Донесъл съм ти подарък. – каза Райберът и внимателно разгъна вестник, свит на топка. Вътре имаше няколко белезникави гъби. – Във всяка една от тях се е скрил Господ, братле. Във всяка една! <br />- Райбер, на мен тези неща отдавна не ми действат, нали знаеш? – погледна го безразлично Шайбата и смели крехкото месо на гъбите между жълтите си зъби. <br />- Ако мина след час и пак успееш да кажеш цяло изречение, значи Господ отдавна се е отрекъл от теб, сине.<br />- Да, да. – махна с ръка Шайбата – Бон воаяж, падре. <br />- До скоро, братле. Звънни да пием по бира! – се чу гласа на Райбера от другата страна на външната врата.<br /><br />Шайбата остана отново сам и се почувства по-добре. Този тип го изнервяше. Освен това винаги се появяваше в най-неподходящите моменти. Сякаш имаше някакъв дяволски компас „Кога да не идвам” и го използваше всеки ден, за да изкарва акъла на хората. Вече няма светсни хора в квартала, помисли си той и окото му се сви два пъти ковулсивно. Погледна часовника си – 12:45. Точно навреме. Понякога нещата просто се нареждаха от само себе си. Облече якето си за сноуборд и излезе навън. Валеше суграшица. <br /><br />Половин час по-късно двамата с дебелия Вини стояха пред кооперацията на фризьорския салон. Оставаше им само да действат. Шайбата се усещаше лек като снежинка. Само ръцете му бяха оловни и го дърпаха към бетонените плочки. Цялото земно притегляне се беше вселило в тях и му пречеше да полети. По пръстите му се стичаше пот и го гъделичкаше. Шайбата се озъби доволно.<br /><br />- Т’ва май действа, а? – каза той повече на себе си.<br />- Моля? – погледна го дебелият Вини.<br />- Нищо! Давай да влизаме!<br />- Копеле, добре ли си?<br />- Много ясно, бе, Вини. Просто от миризмата на пари се вдетинявам. – изсъска тихо Шайбата и тръгна напред. Стигна до входа на фризьорското училище и бавно отключи. <br /><br />Веднага щом вратата зейна пред тях, алармата писна оглушително. Една минута, изкрещя дебелият Вини и връхлетя навътре да претърсва шкафовете. Отваряше ги един по един, бързо и енергично, а от тях летяха кърпи и шампоани. Училището имаше формата на огромен коридор. Навсякъде висяха подвижни огледала, закачени за бели релси на тавана. На миниатюрни шкафчета бяха поставени глави с перуки, а по земята стояха отворени метални куфари с ножици и различни по размер гребени.<br /><br />Шайбата стоеше по средата на помещението и скърцаше с погледа си по предметите. Топли вълни тръгваха от главата му, караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват и го удряха в петите. После излизаха през ноктите. Той ги виждаше как се цедят на дълги, светли снопове. Краката му омекнаха. Крайници от каучук и олово. Ето това беше той. <br /><br />Стените около него бяха тапицирани от гиганстски снимки на жени с тежък грим и велурени, пурпурни ръцавици до лакътя. Всички изглеждаха така, сякаш са излезли от карнавал на ужаса. Шайбата не можеше да спре да ги гледа. Момичето от стената срещу него също го наблюдаваше. С малките си лъскави очички. Седеше и му се смееше нагло, малката гад! Мислеше се за нещо повече от него. Само защото имаше путка и амбиция, големи колкото света. После той изведнъж разбра – това беше бившето му гадже.<br /><br />- Шибана свиня! – изкрещя Шайбата, грабна един от куфарите и го хвърли с всичка сила напред. Той се удари в огледалото, разби го на малки парченца и се посипа по земята заедно с тях. <br />- Луд ли си, бе, копеле? К’во правиш?! – изкрещя дебелият Вини и очите му изскочиха напред – големи и кръгли като бузите на задника му. <br /><br />Шайбата гледаше момичето от стената и въобще не го чуваше. Тя продължаваше да си стои там – цяла и невредима. От малък не знаеше как да се оправя с жените. Никога не можеше да ги накара да страдат, така както го правеха те. Бездушни алчни създания! Потърси с поглед още един куфар, вдигна го и го метна още по-силно. Отново не уцели.<br />- Копеле, осъзнай се! – изпадна в истерия дебелият Вини, отиде до него и го разтърси с двете си ръце.<br /><br />От допира на чуждо тяло Шайбата изтръпна. Имаше чувството, че някой пуска ток по вените му и се опитва да го убие. Замахна с юмрук и удари дебелака в лицето. Вини отскочи назад и се хвана за устата. Цялата му ръка се напълни с кръв.<br /><br />- Психопат! Ненормален изрод! – разтрепери се той и изчезна от салона.<br />Докато тичаше надолу по стълбите, от устата му капеше кръв и оставяше малки червени петънца по пътя. Като шибаните Хензел и Гретел, помисли си той. Когато стигна до първия етаж, инстинктивно погледна през прозореца. Долу, пред входа, два джипа на СОТ тъкмо пристигаха.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com11tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-63179104611364124482009-04-23T13:02:00.003+03:002009-04-24T23:25:30.677+03:00Бум, бейби, бум_______________________________<br /><br />Да попадна за втори път на рекламния фестивал в Албена беше най-досадното нещо, което можеше да ми се случи. Битакът на суетата. Извратена чалга някаква. Все едно пиеш Bacardi, а някой е изсипал половин кофичка пясък в него. Няма преглъщане. Всъщност е толкова тъпо, че дори алкохолът не помага. Само усилва болката. Изтърпявам стоически с гордо пияна глава. Между чашките съм си измислила игра, нещо като класация. За скалпа на всеки криейтив директор получавам 10 точки; за моя шеф: 18, понеже жена му охранява доста сериозно; за копирайтър и графичен дизайнер: 2 точки, акаунтите ми носят по 1. За криейтив директорът на една агенция, която не понасям, получавам минус 10 точки и глоба от 100 лева. Много неприятен тип.<br /><br />Обаче хората са толкова скучни, че отсега виждам как ще си подритвам нулата към София. Добре, че поне морето е наблизо. Шляпам с босите си крака, посинели от студ, и му обяснявам, че тази година за последно се виждаме, но другата пак ще дойда – възможно най-бързо. Просто знам, че ме чака и се притеснява. Точно му казвам, че и аз го обичам и телефонът ми звъни – Вася. <br /><br />- Ало!<br />- Здрасти, Кат. Как си. <br />- На половина в морето. <br />- Значи си добре. <br />- Аха, а ти?<br />- Аз съм бременна. <br /><br />Изчаквам минута мозъкът ми да смели информацията, но той е по-бавен от всякога.<br /><br />- Моля? <br />- Бременна съм, казвам...<br /> <br />Пак се опитва да тръгне. Пак нищо. Не знам какво се казва в такива случай, може би честито или много се радвам за теб, но вместо това от мен излиза само едно: <br /><br />- Ебаси майката! <br /><br />И мълча. <br /><br />- Ало?! <br />- Да, тук съм. <br />- Не знам как е станало и за мен е малко шок, но ще го родя. Защото то това е прекрасно, нали? И ще си имам бебенце.<br /><br />Кажи нещо, Катя, бързо измисли нещо, каквото и да е, по възможност мило.<br /><br />- Ъ-ъ-ъ... Да, да, разбира се. Ще бъдеш страхотна майка! <br />- Надявам се... Ще се обадя на момичетата да им кажа. Звънни, като се прибереш в София да поговорим, че сега ми е мазало в главата.<br />- Окей, целувам те. <br />- Чао.<br /><br />Седя на ръба на морето и вече нищо не е същото. Ква класация, кви 100 лева. Докато се размотавам из Албена и най-големият ми проблем е да уцеля тоалетната чиния, а не да оповръщам цялата баня и после да чистя пияна, и без това шибаната тоалетна хартия винаги е свършила, тя е създала нов живот. Сигурно е по-малко от сантиметър, вътре в нея, малко червейче. Ще се появи от нищото и ще преобърне всичко. <br /><br />Вася! С нея ли говорих досега по телефона? Поглеждам последния ми разговор – Вася пише. Ужас! Моята по-малка сестра. Тази, с която винаги седях на един чин в немската. А когато ни изправиха пред учителския съвет, аз не издържах, понеже бяхме толкова напушени, и започнах да се смея. Класната ни по руски - мечето Ръкспин, побесня и ни изгони. Последно предупреждение за изключване. Момичето, с което слушахме по цял ден The Verve на лилавия ми дискмен – едната слушалка за мен, другата за нея. Бяхме толкова влюбени в Richard Ashcroft, че гледахме клиповете му по 40 пъти. Една от най-любимите ми жени, която куфееше на малкото си легълце под раздиращите звуци на Nirvana, а над нея висеше един огромен гоблен на пикаещо момченце, за който винаги съм й завиждала. Момичето, с което изпихме една опаковка диазепан и всички врати в училището започнаха да се клатят вълнообразно. А после аз си въобразих, че са ме налазили стадо оси, най-големият ми кошмар, и й казах, че тия хапчета не струват. Тази Вася. Утре тя ще бъде майка, а до вчера беше дете. Даже не съм разбрала кога сме пораснали. <br /><br />След минута, две телефонът ми звъни на пожар. Момичетата. Още преди да вдигна, знам какво ще ми кажат. София: <br />-Копеле, Вася е бременна!<br />- Знам. <br />-Ебаси майката!<br />Вини: <br />-Седни някъде, защото до 20 секунди максимум мисля да ти счупя главата. <br />-Не се напъвай. Вече е на парчета по плажа. <br />Зу: <br />-Ти знаеш ли какво е станало?! <br />-Вася е бременна. <br />-Ебаси майката! <br /><br />И мълчим. Няма нужда от думи. Всяка знае какво се случва в главата на другата. Една и съща лента тече в четири глави едновременно. Първа страница на вестник Шок. Знаехме, че хората имат навика да се женят и да създават семейства, даже бяхме ходили на няколко сватби. Но целият този цирк винаги отшумяваше някъде далеч от нашия свят като едва доловимо ехо от паралелна реалност.<br /><br />Обаче сега една от нас е бременна. Заразата е в селото. Ако протегна ръка, мога да разровя листата и да видя малките й смъртоносни микроби по камъните. Всяка се страхува нейния малък свят от ром, задимени заведения и мъже да не се разпадне на пелени и лайната в тях. Време ли е вече? Кога дойде. Всяка се е пуснала по пързалката на квото дойде и не мисли за нищо. А матката ръкомаха с пръст към презерватива. Тик-так, тик-так! <br /><br />Времето не лети, а се телепортира. Осем месеца по-късно аз, Зу, Вини и София сме се наредили като ненужни пешки пред родилния дом и всяка държи глупава бебешка играчка в ръцете си. Как минаха тези месеци, толкова бързо, кво стана – направо не знам. Вася сложи за първи път халка на ръката си, с която още не мога да свикна, а аз за пръв път бях кума. Хотел, сватба в пещера. Церемонията започва след 20 минути, а момичетата закъсняват. В тях е букета, някаква супер специална спирала за булката и връхната й дреха. <br /><br />Вася е оголен нерв и хвърля стоманени стружки от очите си. Младоженецът е бяла платноходка. Пита ме дали е нормално толкова да му се потят ръцете. Кумът съхранява грижливо халките в малкия джоб на сакото си, точно до двете пакетчета кока. Пъпчива ритуална дама с неприятен дъх. <br /><br />„Днес сме се събрали тук, за да венчаем тези прекрасни млади хора...”<br /><br />Само намигам на камерата. Ресторант с балони и кошници цветя. Обикалям гостите с нелепа книга за пожелания, в която някой на втора страница написа – „Абе, вие сте ебахти пичовете, аз такъв коз не бях пушил никога!” Сменям книгата с бутилка черно Bacardi и от един момент нататък повече разливам, отколкото пия. <br /><br />А сега чакаме тя и бебето да излязат. Не-знам-си-коя-АГ-болница. Не, копеле, тва не е за мене. Никоя не иска да пусне бутилката и свободата си. Егоцентрични жени, които се въртят по оста на собствената си личност. И ги е страх да се сблъскат с новия човек. Чудят се дали ще могат да въртят и неговите обръчи. Не искат и да знаят. Не са готови. Не съм и аз. <br /><br />Не искам до книгите ми на Буковски да седи книга на доктор Спок. Не искам да разпечатвам на принтера списък с 300 неща и в него вместо ниските сиви обувки на Stella McCartney или червената рокля с голи рамене, да отмятам лястовица на помпа за кърма. Не искам да пропускам EXIT фестивала. Не искам да ставам в 5 часа сутринта, за да ме режат от хълбок до хълбок. Не искам да се снимам пред родилния дом, а до мен да гърми цигански оркестър. Не искам да облепвам ръбовете на мебелите с изолатори, за да не се нарани. Не искам да ме буди в 3 през нощта и да трябва да ставам с махмурлук един час по-рано, за да го водя на детска градина. Не искам да седя до пясъчника с другите тъпи майки и да обсъждаме кой какви пердерта си е купил и колко струва новата му кухня. Не искам парола за www.bgmamma.com с аватар – снимка на мен и бебето на първия му рожден ден. Духайте свещичката. <br /><br />Не искам, но ще стане. Някой ден и аз ще вляза в матрицата, ще спра цигарите поне за 9 месеца и ще науча всички магазини за бременни в София. Защото така правят добрите майки. Ще седя пак пред родилния дом, но вместо да махам от паважа, ще гледам от вътрешната страна на прозореца. Мъжът ми ще обикаля долу със служебната си Тойота и огромен букет цветя, който после ще трябва да изхвърли, защото 100 пъти съм му казала, че в болницата не разрешават цветя, но той въпреки това ги купил. Ще знам, че не е любовта на живота ми, онази, за която мечтаех като малка и си представях в часовете преди да заспя, онази, която превръща мозъка във въглен, а сърцето в пепел. Но за сметка на това ще бъде добър татко. Бебето ще лежи някъде около мен – малко и сбръчкано, и ще се казва Роня или Катерина. И ще се надявам да има клющавото ми тяло, но не и ръбатия ми характер. <br /><br />- Кате, бързо, фотоапаратът! <br /><br />Измъквам тежкия Canon от чантата и се прицелвам с най-ниската си бленда. Вася излиза и очите й светят. Поглежда ни и предава огъня нататък. Май е щастлива. Странно, защото изглежда като ужилена от гигантска пчела. Лицето й е подпухнало, окръглено, главата й сякаш е станала двойна. Обаче не, очите не лъжат – щастлива е. Идва към нас и показва малкото човече, а момичетата крещят и гледат умилително, сякаш са открили чанти на PRADA с 90% намаление. Знаех си. Мигам през визьора на фотоапарата и не смея да го махна. Така все едно всичко е на филм. Около мен самовлюбените восъчни фигури на мадам Тюсо се топят под бебешкия огън на очите му. Зу прави смешни физиономии над малката му глава със същото старание, с което вчера е симулирала оргазъм. <br /><br />- Защото виж го к’во е. Толкова малко, не е истина просто! <br />- Кате, ще му станеш ли кръстница? – пита ме Вася, а косата й блести на слънцето и прави зайчета по лицето ми. <br />- Моля?<br />- Кръстница... На детето ми.<br /><br />Нямам представа какво се очаква от мен и кой е правилният отговор, но виждам, че за нея е адски важно и знам, че ще направя всичко, за да се чувства добре.<br /><br />- A man’s got to do what a man’s got to do. <br />- Благодаря! Просто исках да си точно ти. Искаш ли да го гушнеш?<br />- По-скоро не. <br />- Стига, де, не бъди такава. <br /><br />Въобще не искам да го гушкам. Имам чувството, че ще му причиня нещо лошо. Постоянно наранявам себе си, а какво остава за другите хора. Представям си как го изпускам без да искам и пихтиестата му глава се плисва по бетона. Ад. Те няма да издържат гледката. Аз няма да издържа погледите им. Кимам отрицателно, но тя пак ме спъва с онзи нейн поглед – мисловен шамар някакъв и слага малкия в ръцете ми – нежно и внимателно. <br /><br />Вдървявам се цялата и не смея да мръдна. Мускулите ми са опънати до болка лифтени въжета. Малката му глава се килва неестествено назад, разбира се, че няма как да я държи изправена и е ужас. Дори не мога да гушна едно бебе, а какво остава да възпитам дете. Вася се смее и намества малката топка на лакътя ми. Копринено, полупрозрачно човече. Изведнъж извърта черните си очи и спира право в моите. Гледам го и аз. Кво ли си мисли. Сигурно му изглеждаме ужасно тъпи всичките. Иска да се върне обратно на онова топло, меко място и да не го занимават с глупости. Обаче няма как, бейби, започвай да свикваш – такъв е животът. <br /><br />- Въпреки че се държиш като изрод, знам, че ще си най-прекрасната леля на света. И обещавам да не ти се смея много, ако в един момент не издържиш и покажеш някакви чувства. <br />- Аха. Супер! А ти вече можеш ли да пиеш?<br /><br />Пак онзи поглед. А после ми се усмихва любовно с прекрасните си бели зъби от 9-ти клас, както когато се напушвахме в градинката след първия час – в 8:10 сутринта, и аз казвах някаква простотия. И пак е тя. <br /><br />Изпращаме ги до колата – чисто ново семейство в чисто новото им комби и гледаме как се смаляват до малка бяла точка в хоризонта. И пак оставаме само ние четирите. Толкова е тихо, че чувам как нежните пролетни листенца се плъзват по грапавия асфалт, преобръщат се няколко пъти и застават на глава. <br /><br />- Абе, някой иска ли бира? – връща ме София и измъква една двулитровка от багажника на колата ми. <br /><br />Дори не знам кога я е пъхнала там. Пием от бутилката и си я подаваме една на друга – нежно и внимателно. Разговорът тръгва в някаква си негова посока. Няма и помен от бебета. Вятърът отлепва от нас миризмата на болница и го понася някъде напред в годините, на 30 или на 32, няма значение, до тогава имаме време. Абе, искате ли довечера да се напием заедно, ама само ние четирите, без никакви мъже. Четири глави кимат утвърдително.<br /><br />И изведнъж става точно както едно време. Само с една мъничка разлика. Която ще се уголемява все повече и повече. Като озоновата дупка. Докато накрая ни погълне и ни вкара в матрицата. Всички до една.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-65524891582889742792009-04-06T08:08:00.003+03:002009-04-06T09:12:19.230+03:00За котките и хората____________________________<br /><br />Още в началото на нашата връзка му казах – Не бутай реката, тя сама си тече*. После опитах всичко. Забивах карфица на всяко място в тялото си, което ставаше апатично към него. Събуждах всеки нерв за любов. Хващах сърцето си с ръце и го раздрусвах здравата. <br /><br />- Това е той – крещях му право в двете камери – Просто ти трябва малко време да го разбереш. <br /><br />То ме поглеждаше с досада, хващаше края на одеалото и се завиваше презглава. Тичах към мозъка, за да убедя и него. Давах успокоителни на цинизма и се надявах да припадне някъде дълбоко в съзнанието ми. Лъсках чувствата до блясък, а после ги полирах за него. Бях сигурна в едно – и двамата заслужавахме малко щастие. И аз, и той. <br /><br />Любовта ни е на две седмици и половина, все още няма оформени ръчички и краченца, сигурно и сърце още няма, а той ми изпраща SMS – „Znaesh li, ti si Chovekyt. Bih napravil vsichko, za da zaspivam i da se bydq vsqka sytrin do teb”. <br />Няма какво да му отговоря. Седя в средата на стаята, а ръката ми, държаща телефона, виси като откачена. Знам какво иска да чуе. Но вместо него ми се иска да му кажа как сутринта храних едни гълъби на прозореца. Те кълвяха със сивите си човки по мрамора и гълтаха големите късове хляб като гъски. Моите малки градски гъски. <br /><br />Двете ми котки бяха притихнали на бюрото, точно зад един моливник-сърце – подарък от първото ми гадже. Опашките им се измятаха във въздуха като камшици. Зениците им се раздуваха трескаво във формата на дебели, месести пържоли. Може би тъкмо това виждаха в гълъбите. Не малки беззащитни гъски, а вкусно кърваво месо, което да облизват от козината с грапавите си езици. Може би тъкмо това виждах и аз в него. <br />Искаше ми се да му се обадя и да го питам кой ще бъде котката и гъската в края на нашата история. Но не го направих, защото вече знаех. Бях загубила прекалено много пъти преди това. Просто нямаше как отново да е мой ред. <br /><br />Взимам телефона и изстрелвам набързо - “Znaes, ce nyama kakvo da ti otgovorya. Suzalyavam…” Докато съобщението пътува към Младост 1А, аз пътувам към морето. Там ме чакат няколко приятеля, овъргаляни в алкохол и пясък, един бар, на който да лежа по цял ден и десетки, стотици чаши с мохито, наредени като кегли за боулинг. Така си ги представям, докато шофирам по магистралата и от гледката скоростомера скача с няколко октави. <br /><br />Забравям колата на паркинга поне за 5-6 дни и се просвам на плажа с разперени ръце и крака, сякаш искам да направя снежно човече в пясъка. Около мен някой разказва виц и всички се смеят. От другата ми страна момче и момиче разпъват палатката си и от време на време спират, за да се целуват. Далеч от бара се чува кехлибарения глас на Leela James. Гледам нагоре и за нищо не мисля. Главата ми е куха и празна. Тежи най-много 10-15 грама. Точно колкото торбичката с коз в задния джоб на късите ми панталонки. <br /><br />Изведнъж няколко глави изплуват в пространството над мен и започват да се клатят – моите приятели. Хващат ме за ръка и изчезваме към бара. Тичаме и се смеем като деца. Разминаваме се с познати физиономии – качили малко тен и свалили всички дрехи от телата си. Препечени на слънцето, с вързани коси, от които се сипе пясък, без лак по ноктите, без грим по лицата. С открити на слънцето вагини и скрити зад големите си Ray Ban очи. Голи и свободни. Tакива, каквито никога няма да ги видя в града. <br /><br />Излягам се на един дунапренен бял дюшек и се намествам удобно в най-любимото ми състояние – полу-сънено, полу-пастетно. Дълго време наблюдавам колко добре пасва светло червения лак на малкото ми шоколадово тяло. Педикюрът ми прилича на миди, подредени по големина. Мърдат в единия край и ми се усмихват. Красива барманка с лунички по носа носи цяла табла с мохито. Искам да увия несигурните си китки около врата й и да я целуна по устните. Дълго и влажно, докато всички около нас се надървят. Тя сякаш ме разбира. Усмихва се и ми намига с котешкото си око, оцветено в лешник. След по-малко от секунда виждам как прекрасния й задник отнася празната табла към бара. Той се клати на забавен каданс наляво и надясно, сякаш се плъзга по невидим халф пайп и от движението всичките гривни по нея танцуват. <br /><br />След първото мохито се сещам за него. Мислите ми хвърчат като стадо делфини и пътуват към София. Но вместо да ги изкова на латиница и да ги изпратя по тях, се оглеждам за молив и нещо за писане. На масата до мен се въргаля руло тоалетна хартия. Стои и чака като портиер на сграда в Манхатън да дойде поредната заблудена душа и да си избърше лайната малко по-нагоре в дюните – долината на белите кръпички. Там, където растяха пясъчните лилии. С твърдите си листа, които бодяха задниците им и белите цветове, които радваха очите им. Клечаха спокойно в жегата сред лайна и остатъци от коз. Най-прекрасните цветя на земята. <br /><br />Взимам рулото тоалетна хартия и с крив, пиянски почерк драскам: <br /><br />Имам надежда тип грахово зърно, <br />Че вещицата любов е наблизо. <br />Но когато те чуя да ме обичаш, <br />Гласът ти е реклама за дамски превръзки. <br />И разбирам, че нямаме шанс. <br />Любовта ни е макдоналдс. <br />Но ще опитам отново, познаваш ме. <br />Да завра език в устата ти. <br />Облизвам те за последно, любов... <br />Имаш вкус на червено Marlboro<br />Аз имам сетивата на непушач. <br /><br />***<br /><br />На третия ден той се появява. С тоновете SMS-и, на които не зная какво да отговоря. С хилядите неизказани думи, които трябва да чуя. Точно тук, на моето море. Дойде с ремарке от ревност и антология на своите изисквания под лявата ръка. Да си я чета на плажа. Не хареса моята барманка, нито моите приятели. Не хареса и това, че не го целувам и винаги пускам ръката си първа. Мразеше ме задето не съм му измислила мило име, което да крещя на целия свят. Или поне на бара след третото мохито. <br /><br />Дойде и опостуши всичко. Построи си бетонен замък до моята палатка и закри слънцето. Дръпна шалтера точно на песента на Боб Марли, която всеки ден се точеше на тънки ивици от дебелите колони и настояваше “I know a place where we can carry on”. <br /><br />Гривните на барманката престанаха да танцуват. Луничките й изчезнаха. Моите приятели също. Лилиите обърнаха главите си на запад. Спря тока на цялото море и пусна филм на ужасите на 12-инчовия си лаптоп. Прожекция специално за мен. И той от нуждата за любов и щастие – взе намеренията ми и ги превърна в чалга песен. <br /><br />Седях на бара срещу него – болезнено трезва и вече знаех точно какво да му кажа. Цялата сила на морето се беше събрала в мен, готова да отстоява правото да разнасям малкия си задник и бутилка ром по плажа. Без да давам обяснения и без да получавам любов. Сама със своите пясъчни лилии. <br /><br />- Не мога да живея без теб, разбираш ли? – беше последното, което чух от него, докато го изпращах към колата. <br /><br />Знаех, че трябва да го успокоя някак, но вече нямах думи за него. Може би във всяка връзка има опреденен брой букви, които трябва да си кажете. Точно преди минута моите се бяха изчерпали, бях изразходвала и последната и остана само мълчанието. <br /><br />След по-малко от час тръгнах и аз. Карах на около 150 километра зад него. Може би тъкмо това разстояние вечно не ни достигаше, за да се докоснем един до друг. От всяка клетка в мен капеше вина. Навън също валеше. Знаех, че съм му причинила ужасна болка. И тя ще остане завинаги там – в неродената ни любов на две седмици и половина. В недоразвитите й кранчеца и ръчички, в липсата й на сърце. Знаех, че няма да ми прости и ще страда още дълго, дори никога повече да не се видим. Ще го боли само от мисълта, че съществувам. <br /><br />*будистка мъдростsovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-47376740987932841522009-03-13T19:20:00.001+02:002009-03-13T19:22:31.512+02:00Оригами___________________<br /><br />Режа света около мен с ножица. Тя е едра, груба и със сини дръжки. Почти нищо не искам да оставя. Животните - не, тревичките - не, слънцето - и то пада в кошчето. Винаги оставаш само ти. Изрязвам те старателно и правя вълнообразна линия около петте пръстчета на десния ти крак. После продължавам към ръцете и онази смешна прическа, която аз не понасям, а ти толкова харесваш.<br /><br />- Престани да се опитваш да ме променяш! - въртиш назидателно показалчето си, което току-що съм освободила от големия лист хартия.<br /><br />Винаги когато кажеш нещо подобно, ми иде да ти махна главата. Едно неволно трепване на мускула на ръката и главата ти отива в кошчето заедно с животните, тревичките и слънцето в мен. Но никога не го правя. Продължавам упорито по линията на листа и те изрязвам целия. А после ти искаш да си тръгнеш.<br /><br />- Просто не искам да бъда с теб! Свободата ми е по-важна - казваш и скачаш от розовото ми бюро.<br /><br />Гледам те как вървиш по розовия паркет, който едва открих преди години в един магазин на бул. "Христо Ботев". Тогава много се радвах, дори оставих бакшиш от благодарност. А сега ме е срам и се опитвам да изтрия цялата си Барби същност, защото не пасва на пънкарската ти прическа. Лъкатушиш между играчките на кучето и не мога да разбера какво искам повече - да те погаля по хартиената глава или да те настъпя с костеливия си чехъл.<br /><br />- Много сме различни и никога няма да се получи, разбираш ли? - обобщаваш с лекота, докато разглеждаш снимките от абитуриентския ми бал.<br /><br />Дори там съм с розова рокля и изглеждам щастлива. Много преди да те срещна. Имам голямо деколте, което хлабаво покрива малките ми гърди. Дрехата отпред е толкова къса, че когато седна, черните ми бикини надничат в пространството пред мен и се втренчват в съучениците ми, които никога повече няма да видя. Иска ми се да ти изкрещя, че още тогава имах десетки обожатели. Ходеха след мен в ресторанта или подпираха небрежно ръка на раменете ми, като отчупена дъска на пейка. Аз се смеех престорено и флиртувах. Измислях си бъдещите им професии и животи. Но после те ме наричаха по малко име и ме връщаха пак в този ресторант в шапката на НДК и усещах, че е прекалено блудкаво, за да е истинско. Може би още тогава съм знаела, че трябва да запазя първата си любов за теб, но не съм и подозирала, че ще бъдеш малко човече без сърце. Че хартиената ти душа е водоустойчива на моите сълзи. И те никога няма да те накарат да избледнееш. Дори един нюанс по-малко. Нищо!<br /><br />Искам да ти кажа всичко това, но ти не ме слушаш. Изучаваш една снимка, на която излизам с цветя от входа, а главата ми е в мащаб 1:1 с твоята.<br /><br />- Тук си по-хубава - сочиш снимката и кимаш уверено - С червена коса.<br /><br />Само се усмихвам, но не ти вярвам. Вече се уморих да се променям заради теб. Седя голяма и недодялана и ме е страх дори да те докосна, за да не се разпаднеш така, както любовта между нас - на малки хартиени атомчета, които се опитвам да събера вече няколко години, но те полепват по потните ми пръсти и губят срока си на годност.<br />Хващам те внимателно с ръце и вместо сърце ти рисувам по-голяма пишка.<br /><br />- Остави ме на мира! Вече отдавна не сме заедно, забрави ли?! - крещиш ти и махаш с малките си краченца във въздуха.<br /><br />Представям си как те смачквам в юмрука си и те мятам в боклука. Но после пак те вадя, заглаждам грапавините по душата си, докато не се разкрещиш отново право в лицето ми, и пак те мачкам. И пак те вадя. Като sms, който ти пиша 12 пъти, преди да го изпратя, защото търся точните букви. Губя ги и ги намирам пак. Макар сама да знам, че на света не съществува дума, с която да те върна при мен.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-27692633577513029842009-01-24T11:15:00.002+02:002009-01-24T11:25:04.663+02:00Sunday poem at Saturday__________________________________<br /><br />Правим секс следобед на дивана. <br /><br />Той е едноцветен, хлъзгав и неделен. <br /><br />Разтяга се практично и не скърца. Точно като душата ти. <br /><br />Правим секс със старите албуми на Мадона. <br /><br />Ти подреждаш косата ми в триъгълник на гърба. <br /><br />Докато таймерът на микровълновата отброява 30 секунди - кексът винаги е недопечен. <br /><br />Съдържа нишесте, две пилешки бутчета и една чаша невъзможност – да спреш да чертаеш геометрични фигури. <br /><br />По телата на жените. <br /><br />Когато усетя ръцете ти по гърба си, сълзите ми образуват сърце по кожата. <br /><br />Безсилието се блъска в главата като топка за скуош и пак ми разбиваш устата. <br /><br />Правих секс, но с друга.<br /><br />Майната му! Ще си купя кожени ботушки. <br /><br />Ще ми отиват на овчата душица.<br /><br />С 13 сантиметрови муцуни. <br /><br />В градината ми расте вулкан под ледовете. <br /><br />И превръща тревата във вечерна параноя. <br /><br />Ставам и на нощното шкафче си написвам - <br /><br />Ако филмът пак те е разплакал, проблемът е в субтитрите.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com55tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-41395283368726489782008-12-19T20:45:00.001+02:002008-12-19T20:47:03.829+02:000 на 0_____________<br /><br />В един дървен сандък, някъде под избата на съзнанието ми, крия всичките си криви качества, а освен това - два чифта параноя, невроза и няколко вида сезонни депресии. От седмица насам някой от тях е намерил ключа, отворил е катинара, докато съм спяла, и сега всички се забавляват в главата ми. Оттогава не мога да спя. Вместо това предпочитам да шофирам. В такива състояния винаги помага. Карам със 180 км/ч, все едно се опитвам да им избягам някъде по пътя. От скоростта няма да успеят да ме настигнат и ще измръзнат там в студа - на тъмно и мокро. Нещастници!<br /><br />Магистралата свършва и виждам огромна зелена табела "София". След по-малко от 10 минути паркирам колата пред блока. Ослушвам се - в главата ми е тихо. Най-накрая! И точно преди да въздъхна с облекчение, на таблото лампата за маслото светва в червено. Аз съм го сменила преди месец и няма причина да премигва в този кървав цвят. В главата ми малкото неприятно дяволче започва да сменя табелки - теч на масло, двигател, колянов вал, основен ремонт на главината. После ми показва ценоразписа - 2000 лева, 3500 лева, 5000 лева.<br />Лампата продължава да си свети, без въобще да й дреме. Просто си има проблем и крещи в тишината, а ехото се удря в мозъка ми и пак превърта ценоразписа. Шибаната лампичка мига на червено, сякаш напук, а аз от опит знам, че това е второто най-лошо нещо, което може да се случи с колата ми. Първото е челен удар в стълб. Поглеждам нагоре и разпервам ръце.<br /><br />- Добре, какво още можеш да ми причиниш, а? Какво? Колко още трябва да понеса?<br /><br />Напоследък често си говоря с него. Затварям вратата на колата и телефонът ми звъни - Бившият. Окей, окей, можело да стане и по-зле. Винаги може. Не знам кой е този Мърфи, но е трябвало да умре от инфаркт, преди да измисли тъпите си закони. Оглеждам се объркано и не знам какво да правя. Оставям телефона на капака на колата и той също започва да вибрира. Целият автомобил се тресе и се превръща в огромна трепереща слушалка. Онзи отгоре съвсем се е ядосал. Сега седи в небесното си царство и се наслаждава на собствената си игра. Поставил е пешката си пред моя цар и се чуди как ще изляза от ситуацията. Къде ще се скрия, на кое квадратче ще избягам. Естествено, на погрешното. Вдигам телефона.<br /><br />- Ало.<br />- Кате!<br />- Привет!<br />- Здрасти! Аз съм в Непал. Тук е супер! Обикалям вече 1 месец, но ми писна и след 2 дни се прибирам.<br />- Браво на теб!<br />- Ти как си? Още ли си толкова руса?<br />- Аха.<br />- Блондинка гадна!<br />- Еми...<br />- Иначе как си?<br />- Затънала в сезонното си социопатно състояние.<br />- Аха. Добре, като се върна, ще говорим. Купил съм ти подарък.<br />- Аз обичам подаръците.<br />- Знам.<br />- Окей. До скоро и лек път на обратно!<br />- До скоро!<br /><br />Затварям и се замислям. Докато аз хвърча бясно около немската си кола и преглеждам мазното й като соев сос масло, той обикаля хималайски кътчета и яде бял ориз в купичка. Не мисли за течове, пари, ремонти. Аз съм на единия край на планетата, а той - на хиляди километри от мен. На високо, на чисто, на безпроблемно пътешествие към самия себе си, в което оставаш само с купичката ориз. Едно на нула за него. Винаги сме били на различни планети.<br />Три дни по-късно седя отново в колата си. Лампичката за маслото вече не свети, но тази в главата ми - да. Пак ще го видя, пак след толкова месеци, но онова наше пак никога не трябва да се повтаря. Пък и не би могло. Той си има приятелка, аз нямам никой. Две на нула за него. Мразя я тая шибана игра. Винаги той я печели. <br /><br />Чудя се дали ще я доведе. По-добре не. Не искам да знам нищо, свързано с нея - как се казва, колко е дълга косата й, как мирише и какво мило име му е измислила, за да го нарича с него, след като правят секс и преди да заспят. Предпочитам да остане момичето X, което ме задраска от неговия списък. Нищо повече.<br /><br />Чакам го пред работата му и превъртам станциите на радиото. Още преди да се е появил, знам какво ще ми подари - гердан или колие. Имам по едно от Италия, Непал, Рио де Жанейро, Гърция, въобще от всяко място, на което е бил. По Jazz FM звучи Sade. Sade е добре. Поглеждам часовника - 21:21. Винаги намирам нещо дяволско в това съвпадение.<br />Тъкмо се замислям за ада и той излиза иззад стъклената врата на офиса си. Едва успявам да го видя от голямата му усмивка. Той е 32 броя перфектно бели, подредени зъби, смъкнати дънки и кецове. Всичко това влиза в колата ми и ме целува. Странно, но ми се вижда остарял. Говори някакви неща, изсипва ги с камиони пред мен и се смее. Смее се много. Аз само се усмихвам. Когато губиш играта, поне трябва да проявиш малко достойнство.<br /><br />4 рома по-късно в ресторанта се смея и аз. За няколко часа вече сме направили антология на нашата връзка. Как той заспиваше винаги когато гледахме филм, а аз го събуждах със скандали. Как аз разхвърлях дрехите си из цялата му къща и той ме посрещаше със скандали. За секса, който правихме в склада на Седемте рилски езера, докато на главите ни падаха ски и сноуборд автомати. За тройката, която всяка вечер планирахме, но накрая винаги се прибирахме двамата сами.<br />Говорим си за нашето минало, а то изглежда толкова далечно, че е като избледняла пътна табела, която отдавна не води до никъде. Нашата пътна табела, която аз толкова обичам, че при всеки удобен случай я бърша от прах и се опитвам да издълбая в ламарината заличените от времето букви.<br /><br />Едно жълто такси по-късно и няколко нелепи разговора между диспечерката и шофьора ние сме в неговия апартамент. Там винаги има още ром и много от неговата музика, която преди не можех да понасям. Обичам го това място! Той ми подава малка шарена кесийка и в нея откривам гердан от мъниста, който пазел собственика си от лошите енергии. Винаги е вярвал в тези неща. Целувам го.<br /><br />Наоколо няма и помен от друга жена. Не се получи просто, казва ми той и свива рамене. Вместо това в стаята са пръснати предмети, които съм му подарявала за всеки празник - голяма дървена статуя от индийски магазин; ракитова лампа с преплетени в нея пръчки, стърчащи навсякъде; черно-бяла моя снимка в паспарту, на която съм гола и с отрязана глава. Точно в този момент осъзнавам, че колкото и месеци да не съм идвала, аз през цялото време съм била тук. С подаръците, снимките, спомените, недоизказаните неща.<br />Изведнъж ми става мило и уютно и явно при него протичат същите процеси, защото се навежда и ме целува. Усещам миризмата му - познатата, любимата, изстраданата. В първия момент се разтварям във въздуха на хиляди любвеобилни парченца, а после червената лампа светва в главата ми. Сирени вият и сигнализират тревога. Малкият ми мозък обявява аварийно положение. Теч на масло! Проклетото дяволче започва да сменя табели - 5 дни рев, 2 месеца депресия, 100 години самота. Отдръпвам се и го поглеждам.<br /><br />- Какво правиш?<br />- Целунах те.<br />- Да, виждам. Обаче ние сме били вече там и това не трябва да се повтаря!<br />- Добре, тогава. Няма.<br />- Знаеш, че много те обичам, но просто не мога да се върна там.<br />- Ще бъде както кажеш, спокойно.<br />- Окей!<br /><br />Лягаме двамата, гушнати в леглото. Той е чисто гол, а аз оставам по моите бели боксерки с кичозен златен ангел отпред. Какво ли съм си мислела, когато съм ги купувала? Със сигурност не съм подозирала, че ще се окажа в тази ситуация. Навън е тихо и тъмно, а препиканото улично осветление хвърля глуха светлина из къщата. Той заспива почти веднага, а аз оставам да разглеждам правоъгълните шарки, които се образуват по стената. <br /><br />Лежа до най-любимия си мъж, прегърнала съм го полугола, но няма да правим секс. Не и този път. Тази вечер го губя като любовник, за да го спечеля на сутринта като приятел. Имам чувството, че сме преминали на съвсем ново ниво. Сякаш съм превъртяла първата част на "Супер Марио", преборила съм се с миризливото огромно чудовище, което пази портата, и съм отишла на второ ниво. А там е ведро и слънчево. По артериите на апартамента му тече спокойствие. 0 на 0 за двамата и край на игрите, обещавам си аз. После съм заспала.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com113tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-36816884316450922342008-12-05T15:53:00.001+02:002008-12-05T15:55:01.344+02:00Най-отзад, вдясно до прозореца______________________________________________<br /><br />Бях на 15 или 16 години и въобще не се харесвах. Имах рядка коса, която колкото по-дълга се опитвах да пусна, толкова по-неприятно изглеждаше. Завиваше се в краищата - тънка и изтощена, като изсъхнал отрязан край на гъсеница. Бях чупила носа си четири пъти и той заемаше някаква странна гротескна форма на лицето ми като крива удивителна, която привличаше погледите на непознатите в рейса. Знаех, че никога няма да бъда кой знае каква красавица, но това не ме притесняваше. Нито ме караше да се старая с учебниците. Разбирах, че светът е за умните или красивите, но въобще не мислех да участвам в менструалната им революция. Исках просто да слушам Oasis на дискмена си и да бъда незабележима.<br /><br />Бях на 15 или 16 години и единственото, което ми доставяше удоволствие, бяха джойнтът и музиката. Моите съученици намираха спасение в групите, които образуваха помежду си, в интригите, които сплитаха на рибена кост в голямото междучасие, във физическото, новите рокли, старите книги, оценките по биология. Аз пушех и слушах по цял ден - The Verve, Green Day, Blur, Radiohead.<br /><br />Бях на 15 или 16 години и ужасно мразех да ходя на училище. Отивах винаги за втория час, защото успявах да се успя дори когато бях втора смяна. Първо се качвах на автобус 102, а след това го сменях със 76 и се возех до последната спирка. Оттам имах 5 минути пеша до училището. В клас винаги сядах на последния чин вдясно до прозореца и дълбаех по дървения плот пред себе си имената на любимите ми групи.<br /><br />Един ден, докато чаках 76 на спирката в "Иван Вазов" и четях некролозите, от рейса слезе момче. Беше малко по-голям от мен и имаше големи негърски устни. Челото му беше високо и изпъкнало, а в ъгъла на очите му се събираха десетки малки бръчици като скупчени сухи съчки. Никога не бих му обърнала внимание, защото по това време хората рядко ме впечатляваха, както и аз тях, но той не спираше да ме гледа. Не го правеше като останалите, а някак различно. Разгледа ме с интерес, спря се в очите ми, а после се усмихна и подмина. Аз се качих в рейса, без да се обръщам, и седнах най-отзад, вдясно до прозореца, както правех винаги.<br /><br />На другия ден това се повтори. На третия и четвъртия също, а след това дойде уикендът. Той ми се стори непремерено дълъг. Екстензираше не в дни, а в седмици и години. Колкото повече пушех, толкова повече си мислех за момчето от рейса, а неделята се прозяваше, сякаш не 24 часа, а 100. Сто часа самота. През това време успях да изпера раницата си на "Найк" и да сложа безцветен лак на ноктите си. Правех го само в специални случаи, когато ходех на дискотека. После бях готова за понеделника.<br /><br />На сутринта се събудих необикновено рано. Понеже нямаше какво да правя, крачих известно време нагоре-надолу из стаята. Напуших се и пуснах музика. Достолепният съсед военен над нас започна да тропа по тръбите. Аз усилих звука още повече и той престана.<br /><br />В 12:35 заключих входната врата и тръгнах. Времето беше златно и есенно. Хората минаваха покрай мен, а аз им се усмихвах. Никой не ми отвръщаше, защото бързаше по пътя си, но всички ми изглеждаха по-красиви. За пръв път имаше за какво да мисля. Нещо гъделичкаше мозъка ми като мека гъсеница, която свива и разтяга пухеното си тяло по гънките му и го кара да се смее. Целият град беше залят от светлина - топъл и уютен, сякаш се разхождах в утробата на огромно спокойно животно. Рейсовете бяха неговите кръвоносни съдове, които ме отнасяха в различни посоки.<br /><br />Няма как да наречеш един град свой, ако не си се влюбвал поне веднъж в него. Бях на 15 или 16 години и за пръв път усещах София като най-красивото място в галактиката. Тя разпростря улиците си пред мен като килим, които разгъваш от раз, и ми даде достъп навсякъде - по всеки булевард, ъгъл или будка, която подминавах - всичко беше мое.<br /><br />Седях на спирката в "Иван Вазов" и тревожно чаках рейса. Ръцете ми пречеха и не знаех къде да ги сложа, за да ме оставят на мира. От време на време ставах и правех няколко кръгчета наоколо, колкото да не се схвана от напрежението. После сядах обратно.<br /><br />Най-накрая оранжевата муцуна на 76 се появи. Изведнъж стана много тясно - градът сви артериите си и имах чувството, че ще се задуша. Момчето с негърските устни беше там. Стоеше на последната врата и ми се усмихваше. Аз нищо не правех. Всяка човешка фибра в мен се беше вкочанясала до състава на стоманата. Забих поглед в бетонните плочки пред себе си и започнах да проследявам траекторията им, докато не стигнах до вратите на рейса. Скочих бързо вътре, добрах се до седалките и светът постепенно започна да придобива реалната си форма. Огледах се и видях, че до мен имаше малка жълта бележка, сгъната на две. Отворих я. Вътре с разкривен, недодялан почерк пишеше: "Здрасти. Аз съм Вальо. Приятно ми е." Първата мисъл, която ми хрумна, след като го прочетох, беше, че щом сляза от рейса, трябва да се напуша веднага.<br /><br />Двайсет и четири часа по-късно седях на същата спирка и пейка и държах в ръцете си малка бяла бележка, на която бях написала: "Мислех, че никога няма да попиташ. Катя." Преди това бях изхвърлила в кошчето точно 28 подобни бележки, защото едни ми се струваха прекалено дръзки, други просто тъпи, а на трети не ми харесваше как изписвах "а"-то. Рейсът отново се появи. Момчето с негърските устни седеше все така на последната врата, сякаш никога не е мърдало оттам. Аз станах, пъхнах бележката си в един от некролозите, събрах всички сили - погледнах го и му се усмихнах. После тръгнах по траекторията на бетонните плочки, качих се в рейса и седнах на моето място. Там отново ме чакаше бележка: "Ако сега не си ми отговорила, да знаеш, че се чувствам много тъпо."<br /><br />Погледнах през прозореца и видях как момчето с негърските устни гледа моите буквички от белия лист хартия и се усмихва. После ме погледна и ми махна. Аз залепих ръката си за стъклото и си помислих, че изглеждам ужасно глупаво, но за първи път въобще не ми пукаше.<br /><br />На третия ден в рейса ме чакаше трета бележка. На нея с неотменния крив почерк пишеше: "Днес в 18:30. Зад 104-о училище. Ще те чакам." Тъкмо започвах да свиквам, че си пишем, а сега трябваше да се науча и да говоря. По това време бях прочела някъде в Библията, че на човек винаги му се полага толкова, колкото може да понесе. Имах чувството, че на мен ми дават с една чаена лъжичка в повече.<br /><br />През целия ден сгъвах и разгъвах бележката. Не знаех какво ще му кажа, как ще се държи и какво ще се случи, но бях сигурна в едно - в 18:30 ще го чакам и аз. Ето защо след 6-ия час прибрах бавно единствената си тетрадка и химикалка в раницата. Сложих я на двете си рaмене и тръгнах към 104-о училище, което беше от другата страна на улицата, точно срещу моето.<br /><br />Вървях, а ръцете ми се потяха в джобовете. Винаги съм мразела първите срещи - косъмчетата по цялото ми тяло се изправят и заемат отбранителна позиция; очите ми се въртят трескаво из орбитите си; сърцето ми бие на мощни, шумни подскоци. Усещам как ще се пръсне всеки момент и ще ме унищожи. Ще се посипя по земята цялата. Само ноктите ми ще останат, паднали върху купчината пепел.<br /><br />Хората завещават след себе си провалени бракове, рак на простатата или панелни апартаменти, покрити с китеници. От мен ще останат само 20 броя нокти с безцветен лак. Поглеждам ги, а ръцете ми треперят. Може би имам време да се откажа. Мога просто да се завъртя на пета и да се върна обратно. Стигам до ъгъла на училището, поемам дълбоко въздух и продължавам напред.<br /><br />Той е там и ме чака. Седнал е в едно от малките правоъгълни прозорчета на училищното мазе и си играе с нещо в ръцете си.<br /><br />- Здрасти! - казвам аз, щом се приближавам достатъчно.<br /><br />- Шалом! - отговаря ми той.<br /><br />- Ти какво... Да не си евреин?<br /><br />- Не, но много ми се иска.<br /><br />- Аха.<br /><br />После млъкваме и двамата. Аз гледам глупаво пред себе си и с всичка сила се опитвам да кажа нещо. Но през цялото време имам чувството, че изглеждам нелепо. Като купчина пепел с нокти. Поглеждам го отново - и той е смешен. Целият е едно изпъкнало чело и огромни, меки устни, на които могат да се заселят цяло племе африканци. Продължава да върти нервно малкото бяло пакетче в ръцете си.<br /><br />- Какво е това? - питам, колкото да разбия вратата на тишината с крак.<br /><br />- Пробвала ли си хероин? - казва той и се спира право в очите ми, както първия път.<br /><br />Аз се огледах. Наоколо нямаше никого.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com90tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-77820734963731366002008-11-24T13:05:00.006+02:002009-11-30T20:38:45.077+02:00Нищо______________<br /><br />Петък. Целият свят е крив като траекторията на ранено животно. Вървя из офиса, а след мен остава кървава следа. Не искам никой да ме занимава, да трябва да говоря или мисля. Всъщност мисля през цялото време. Как се напих. Срещнах едно момче, красиво момче и правихме секс. После телефонът ми не звънна. Сряда. Четвъртък. Петък. Нищо. Целият свят ми е крив и се върти с лекотата, с която се изчукахме. Озовах се пак в същия шибан лабиринт – като 3-годишно хлапе, което пипа горещия котлон. Точно това съм аз. Единствената разлика е, че съм на 26. <br /><br />Егото ми се е смъкнало в петите и квичи като пребито куче. Със сигурност трябва да се махна. Не мога да дочакам края на работния ден. Вкъщи хвърлям някакви дрехи в раницата, взимам белия си булдог и 20 минути по-късно се нареждаме на колоната излизащи от София. В най-лявата лента има верижна катастрофа – хора ръкомахат, говорят по телефоните си и тъпчат в остатъци от мигачи, пръснати по цялото шосе. <br /><br />Излизам на магистралата и се плъзгам по нея като кубче лед в метална тръба. Знам пътя толкова добре, че мога да се движа със затворени очи. Наоколо есента е навлязла в най-силния си период. Тя е като 30-годишна жена – завършена, зряла, приспала демоните в главата си. Цветовете са ярки, пулсиращи, безумни. Цветовете са екстази. Сякаш онзи отгоре се е напил и е разлял напосоки палитрата с боичките. <br /><br />От едната ми страна се изреждат Shell, MacDonald’s и отбивката за Пазарджик. Свивам вдясно и 10 минути по-късно паркирам БМВ-то си в циганския квартал на града – Пич ма’ала. Няма майтап! Блокът прилича на кибритена кутия, поставена вертикално. Във входа е студено, мръсно и тъмно. Сякаш си попаднал в някаква изпръхнала, запустяла изба, 5 етажа под целия свят. Разхвърляни по всички ъгли се веят паяжини и опаковки от вафла „Мура”. Двама цигани слизат по стълбите и говорят високо на техния си език. Когато ме виждат, спират и започват да ме оглеждат. Хубавото на това да ти е дошло в повече от всичко е, че нямаш страх от нищо. Просто ти е все тая какво ще се случи. Имам чувството, че мога да ги убия и двамата с голи ръце. <br /><br />Подминавам и хвърлям един поглед на колата си от прозореца на втория етаж. Огромните й лети джанти лъщят на уличното осветление. Приличат на гигантски, стреснати очи, опулени откъде ще дойде опасността. Най-вероятно ги виждам за последен път. Майната му! Натискам звънеца на вратата вдясно и София ми отваря по клин, сутиен и чехли с муцуни на кучета.<br /><br />- Аре, бе, копеле, колко време го взимаш т’ва разстояние?<br />- Имаше задръстване. – свивам рамене аз. <br />- Алкохол взе ли?<br />- Естествено! <br />- Супер! Много се радвам да те видя! – казва тя с мазна усмивка и ме целува по бузата. <br /><br />Вътре ме посреща тесен коридор с най-кичозните тапети, които съм виждала през живота си и дълга пътека с цвят на лайно с тесни черни ленти от двете й страни. Холът е малък, притиснат от десетки мебели без никакво предназначение. На едната му стена се е проснал фототапет, изобразяващ пролетна гора и бяло, пенливо поточе. Нечовешко! Във време, когато цялата провинция се премести в София, моята приятелка отиде да живее в провинцията. Това може да го направи само тя.<br /><br />- Погледни тука к’во е, копеле! Направо не знам как ще издържа!<br />- Аз не знам досега как си издържала? <br />- Ами не е лесно. Но ако нещата потръгнат, мога да изкарам доста пари от цялата история, така че просто се налага.<br />- Аха. <br />- В София как е?<br />- Все същото. <br />- Баси, как ми липсва тоя град, ако знаеш!<br />- Знам. <br /><br />После се заемаме с бутилката Бакарди. Говорим си за останалите момичета, за секс, пари, дрехи и за секс. Колкото повече се напиваме, толкова повече говорим само за мъже. София е влюбена и очите й светят като две електрически крушки от по 100 вата. Само аз и Зу сме сами. Ние сме от отбора на лузърите. Носим сини потници с голямо “L” отпред и надпис „Ритни ме” отзад. <br /><br />- Знаеш ли, днес една колежка в офиса ми каза, че има хора, които никога не намират половинката си. Просто ей така – не им е писано. <br />- О, я стига с тия глупости! – махва с ръка София. <br />- Мислиш, че не е вярно?<br />- Естествено, че не е. Всеки намира неговия човек. Въпрос на време е. Освен това трябва да започнеш да пиеш повече и да мислиш по-малко. <br />- Звучи добре. <br />- Искаш ли още? – пита ме тя и започва да замерва бутилката с поглед, за да установи точно колко сме изпили досега. <br /><br />След още два часа шишето ревностно пази последните си 100 грама на дъното. Белият ми булдог лежи на земята и хърка на равни интервали, сякаш отмерва времето. Аз съм изпънала единия си крак и го галя бавно по протежението на цялото му тяло. София е легнала на дивана до мен и спи с ръка на лицето си. <br />Една спокойна вечер в Пич ма’ала - мисля си – точно от това имах нужда. <br /><br />***<br /><br />На другия ден продължавам по магистралата към Пловдив. Там ме чака Златко. Златко е златното момче на татко. Има верига нощни клубове в по-големите градове и на морето. Пред тях спират колите си хора, които могат да купят цялата държава. А може би вече са го направили. Въпреки това или напук на него, Златко кара 10-годишен кабриолет и не може да понася заведенията си. Златко е пич. <br /><br />- Ако искаш ще ти запазя маса, но нали знаеш, че там ходят само гъзове и едва ли ще стане забавно. <br />- Няма проблем. Аз ще пия едно и се прибирам. – кимам аз, докато оставям раницата си в апартамента му. <br /><br />Златното момче на татко живее в мезонет в центъра на Пловдив със стаи, които не мога да преброя на десетте си пръста и тераса – футболно игрище. От последния етаж виждам целия град с маломерните му светлинки, сякаш всеки човек е запалил по една свещичка и върви неотменно с нея. Никакви балкони и гащи на съседи. Пред мен се е изправил само паметникът на Альоша и то в такава близост, че мога да му ударя шамар зад врата. <br /><br />Обличам черната си рокля и слизам сред хората-свещички. Те крачат по групи, купуват си дюнери и правят планове за вечерта. Стигам до заведението и се разминавам с коли, запушили цялата улица, които, ако се продадат наведнъж, ще покрият целия брутен вътрешен продукт на Обединените арабски емирства. На вратата ме посрещат блондинка и брюнетка и се заемат да ме настанят. И двете са толкова услужливи и сервилни, че любезния лос най-вероятно се е скрил в кенефа от срам и няма да се покаже до края на годината. Или поне, докато тези двете не се разкарат. <br /><br />Сядам в едно от сепаретата и си поръчвам голям ром с кола. След малко ми го носят в комплект с чиния, голяма колкото лети джанти 19-ки, пълна с нарязано на тънки листа месо и кубчета пъпеш. Навеждам се към масата, за да видя по-добре. Пъпеш е. Откъде, мамка им, са го взели по това време? Опитвам го, а той има вкус на нещо средно между ябълка и круша.<br /><br />Облягам се удобно назад с чашата в ръка и се оглеждам – клубът е пълен с изкъпани, сресани, напарфюмирани млади хора, облекли най-новите си дрехи за вечерта. Седят, мълчат и чакат нещо да се случи. Чакат цяла вечер и цял живот. Да срещнат любовта, да дойде момчето с бентлито и да погледне точно нея. Да разбере от пръв поглед, че може би не изглежда като девойката от FTV, която гримират на телевизора над нея, но крие нещо специално и уютно в себе си. Нещо, което ще покаже само на него. Свой малък свят, пълен с индивидуалности. Веднага щом той й се усмихне, тя на свой ред ще покаже белите си зъби, а после ще хукне да отваря портите на душата си – бързо и енергично като циганче-ратай, което посреща господаря си. <br /><br />После този с бентлито наистина се появява. В първия момент дори не мога да го видя, защото до него блести млада жена, която ако не беше изтъркано, бих нарекла убийствена. Тя е руса, кисела и е най-красивото момиче, което съм виждала от месеци. Всички искат да я чукат. Дори аз. Девойките на сепарето до мен се оглеждат тъжно. Искат да имат нейните обеци, нейния нос, нейните тънки като стъбла на маргаритки пръсти. После някоя от тях се обажда и всички се смеят на нищо. Пият още известно време и изчезват от заведението. И тази вечер никой няма да ги погледне. <br /><br />Другите остават. Надяват се да ебат, да ги забележат, да изживеят нещо невероятно. Нещо, което ще бързат да разкажат на всичките си приятели на сутринта. Ще държи мозъкът им буден и стържещ в 3 часа през нощта. Ще го преживвяват пак и пак. Обаче нищо. Нищо никога не им се случва. Млади хора, които седят в нищото, пият нищо и им се случва нищо. Забиват остатъка от цигарите си в пепелника. 10 фаса разстояние и пак нищо не се е случило. <br /><br />Аз се оглеждам в дъното на чашата си, което значи две неща – първо алкохолът ми е свършил и второ – време е да тръгвам. Излизам и вървя по осветените улици. Градът е топъл и красив, но няма как да го оцениш. Защото винаги, където и да се намираш, алкохолът свършва и се прибираш вкъщи сам. Винаги.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com87tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-89366639514869446122008-11-19T10:25:00.003+02:002008-11-19T10:32:08.926+02:00200 грама мускул_______________________________<br /><br />Тези дни около мен е тихо и спокойно. Живея в стария панелен апартамент на моята най-добра приятелка. Сама. Там, където до скоро лежеше дядо й. Сега лежи в гроба си. На външната врата всеки ден ме посреща и изпраща неговия некролог и черен плат във формата на пеперуда. В жилището са останали само тишина и тъмнина. Кафявите щори, които приличат на рогозка, са спуснати до земята – посрещат всеки слънчев лъч и го убиват на място. <br /><br />Мебелите са стари и дървени. Върху леглата дремят китеници – кафяви и оранжеви. На стената висят черно-бели снимки на някогашното семейство – оттам ме гледат сериозно баща, трима сина и една забрадена мъжка майка. Баба Илийца. И тя умря отдавна. Представям си как е шетала тук – без ропот, без да се оплаква. Готвила е, чистила е, грижила се е за четирима мъже всеки ден, всяка година. Еволюирала е, за да се появя накрая аз – русата, разглезената, разголената. Аз, която никога не съм се занимавала с домакинска работа, защото винаги е имало кой да я свърши вместо мен. Аз, която карам БМВ с би-ксенонови фарове и кожен салон. Аз – гордата, циничната, самотната. <br /><br />Истината е, че не съм съвсем сама. В кунята живее Мая. Мая е най-голямата хлебарка, която съм виждала през живота си. Имам чувството, че ако се изправи на задните си крака, ще ми удари шамар. Когато броди по изтъркания балатум, маките й лъскави крачета произвеждат шум. Толкова е тежка, че не може да се катери по шкафовете. С Мая си приличаме по едно – и двете ходим здраво стъпили на земята. <br /><br />Като самостоятелни жени, още в първите дни се разбрахме – когато аз влизам в кунята, тя влиза под шкафа. Понякога, когато се прибирам от работа, намирам боклука разпилян на пода и знам, че поне вече не е гладна. Мая има характера на невротичен пинчер. <br /><br />Тези дни се върна и той – най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид точно това. Стоян има тъмни и тесни очи – „азиатски листец” – така ги наричали някъде из топлите страни. Малък чип нос с перфектни извивки. Меки и чувствени устни. Те ме целуват най-добре от всички устни, които съм опитвала през живота си. Когато сме навън, жените се обръщат след него и издават животински звуци, което идва да подскаже, че на драго сърце биха разтворили краката си под тестостеронното му тяло. Той е голям и силен, точно колкото трябва да бъде един мъж и когато съм около него се чувствам като запетайка. Женска запетайка - слаба и беззащитна. Преди това ми харесваше. <br /><br />- Колко си мъничка! Ако отслабнеш още малко и ще изчезнеш съвсем! – казва той и ме целува по корема, близо до бемката, която толкова харесва.<br /><br />Когато ме гледа, очите му искрят и се смеят. Преди това ме радваше. Сега ме натъжава. Не знам какво ми става, нито как да му го кажа. Просто всичко изчезна още първия път, когато замина в чужбина. Сега единственото, което ни свързва е пазара в магазина и секса късно вечер. Между тях текат служебни разговори. Тече тъп сериал по телевизията. Тече безразличието на моята есен. <br /><br />Преди да замине, двамата плакахме, обещавахме, че всичко ще остане същото; че някакви си 2000 километра никога няма да убият ритъма на 200 грама мускул. Ритъмът на сърцето ми, което щом го видеше, скачаше с пет октави над нормалното. Обаче се случи. <br /><br />Седя на леглото и го гледам – прекрасен и спокоен, а то изпомпва апатично кръвта и се вълнува много повече при срещата с Мая, отколкото при секса с него. Чувствам се като инвалид, който гледа пързалката, но няма крака да се спусне по нея. Търкалям се по пластмасата надолу презглава, спирам се на пясъка и се чувствам тъпо.<br /><br />- Имам чувството, че вече сме си казали всичко. Всичко се е изтъркало. – казвам аз и паля цигара, за да избегна погледа му. Димът отива право в лицето му.<br />- Наистина се умълчавам, когато сме заедно, но ми е приятно да си около мен. – отговаря той след кратка пауза.<br />- Преди беше забавно и различно. В последно време не е. Нещо изчезна. Някаква супер важна съставка, която не знам как да върна, но много ми се иска. Ти си страхотен мъж и го знаеш. Сигурно 90% от жените навън биха си тръгнали с теб. Останалите 10% просто имат гаджета и не могат. Но и аз не мога повече така. <br />- Вариантите са два – или да зарежем всичко или да опитаме отново. Аз предлагам второто.<br />- Добре тогава. Да опитаме отново. – решавам и гася цигарата в пепелника.<br /><br />Тя изпуска все по-малка стуйка дим и постепенно угасва. Угасва така както всичко между нас. Знам, че ще се опитаме и ще се провалим. Ще завършим с гръм и трясък в пясъчника на пързалката или в някой пепелник от спомени. Пак ще плачем и ще си обещаваме, че раздялата е временна и нищо няма да промени. Обаче ще се случи. <br /><br />Този път и сексът няма да помогне. Въпреки че е страхотен, въпреки че само той може да ме опре в стената, а после да завърти стаята, сякаш гигант играе с кубчето на Рубик. Но след него не остава нищо друго, освен употребен капут. Не ме кара да го пожелая пак. Не ме оставя със замислена умивка и тъп поглед в офиса. <br /><br />Може би от толкова много давания и вземания душата ми вече не иска да търгува. Научила се е да се съхранява. Не се дава на никого. Запънала се е на пантите на вратата с четирите си крайника и не иска да излиза. Той е клекнал срещу нея, сложил е бурканче мед пред себе си и се опитва да я прилъже. Никакъв шанс! Жалко, защото е най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид всичко в него. <br /><br />Паля още една цигара и се замислям какво ли прави Мая в момента. Знам, че съвсем скоро ще останем отново сами. Той ще си тръгне, защото няма да издържи нашето мълчаливо разбирателство. Нито безделието на счупеното радио „РОССИЯ”. Нито тежките погледи от портрета отсреща.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com45tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-39699524976121387672008-11-02T19:47:00.003+02:002009-02-11T14:50:59.658+02:00Моята любов е моят СПИН_______________________________________<br /><br />Когато бях малка, много исках да разбера какво е любовта. Представях си я като лилава фея, облечена в прозрачно кимоно. С огромни маргарити в едната ръка и мрежа за ловене на пеперуди в другата. Тичаше боса по тревата, а след нея никнеха цветя. После те се покриваха с пчели. След тях идваха и хората – всички по двойки, всички хванати за ръце. Бяха голи, а на лицата им висяха закачени продълговати умивки. <br /><br />Представях си любовта като нещо грандиозно. Като карнавалът в Рио де Жанейро, който гледах всяка година по БНТ. Представях си я недостижима. Като палмите в Калифорния и красивите момичета с големи гърди и ролкови кънки. Представях си я обсебваща и екзотична. Като нестихващ празник, на който всички са щастливи и танцуват. Танцуват много. И не се интересуват дали са облечени, нахранени, дали са платили данъците си, какво дават по телевизията, кой ден сме днес и кой ни управлява. Единственото, от което се интересуваха, беше любовта. Тя беше министър председателят на всички. Президентът на света - такава съществуваше в моите представи. <br /><br />Стоях в малката си стая, притаила дъх в очакване на карнавала. Исках и аз да обуя ролковите кънки и пипна твърдите листа на палмите. Бях сграбчила билетчето с двете си ръце и чаках да мина през входа. Чаках любовта. <br /><br />Когато един ден тя най-накрая се появи, аз нахлузих ентусиазирано кънките на невръстните си крака, изправих се и паднах жестоко. Кръвта ми запъпли по бетонените плочки, затича се в тесните им фуги и попи в земята. Просмука се в растенията, а те на свой ред нахраниха пеперудени вампири. Вместо копринени криле, те имаха кучешки зъби. Вместо магическа фея от книгите на Толкин, любовта се оказа невроза, излязла от томовете на Фройд. Не приличаше на приказно същество с островърха шапка. Тя беше премисляща, трепереща, психично болна. <br /><br />Точно каквато е любовта към моите родители. Тази невидимата. Която се затваря, не иска да говори, не казва “Обичам те”. Крие проблемите си в тъмен ъгъл в гардероба, за да не ги притеснява. Брои фасовете в пепелника и държи дълги лекции за здравето на баща си. Събужда се посред нощ и на пръсти проверява равномерното му дишане. Спира душа и се ослушва дали всичко вкъщи е наред. Купува всяка Коледа пуловер за баща си и Poison на Dior за майка си. Украсява елхата и всички прозорци, за да бъде уютно, въпреки че отдавна не са семейство. Или поне не от тези, които дават по телевизията. А от онези, които мигат в жълтите прозорци всяка вечер – раздробени, нахвърляни, с хиляди духове помежду си. <br /><br />Точно каквато е любовта към баба ми и дядо ми. Тази тихата. Която се обажда само веднъж в месеца. Разпитва и целува от разстояние. Брои бръчките по лицата и дните, които им остават. Кара ги да стоят един до друг и ги снима всеки път, чудейки се дали не е последен. Пазарува в мола ориз, синьо сирене, пастет и сладко, ужасно много сладко, защото толкова обичат. Тази, която се открива в острите черти на дядо си и зелените очи на баба си. Слуша за пореден път една и съща история и се усмихва, сякаш я чува за първи. Любовта, която се предава по гените. Която колкото и да е телефонна, никога не изчезва, дори тях двамата отдавна да ги няма. Тя идва всеки път, щом застанеш пред огледалото и се огледаш в острите черти на дядо си или зелените очи на баба си. <br /><br />Точно като любовта към четирите ми приятелки. Тези, които редовно ровят из най-тъмните квадрати на моя гардероб. Държат сърцето ми в ръцете си и никога не го изпускат. Не го нараняват. Не го разкъсват. Целувам ги всяка събота в Онда срещу Руската църква – сънливи, рошави, изморени от поредната петък вечер. С повече алкохол в кръвта си, отколкото грим по лицата си. По кецове и с тениски. Истински. Моите приятелки, с които няма нужда да си даваме обети, за да съм сигурна, че си принадлежим. Те са мои по природа. Най-личните. Най-милите. Най-любимите. Жени, които миришат на мен. Мои душевни клонинги. <br /><br />Точно като любовта към бившето ми гадже – упорит и натраплив вирус. Тя е навсякъде – по повърхността на предметите, на дъното им, във въздуха. Изпада от всяка книга, която отворя. Свила се е на кълбо в джоба ми. Седи до мен в киното, докато гледам филм с приятели. Клати крака от кухненския шкаф и ме гледа как си приготвям вечеря. През нощта пълзи между кокошите пера на възглавницата и чегърта остатъците от сълзи и спирала по нея. Тя е нечуплива, имунизирана, безжична. Любовта ми към него е Wi-Fi. Няма форма и цвят. Единственото й постоянно свойство е това, че е неизлечима. <br /><br />Моята любов е моят СПИН. Тя е в мен самата. В малкия ми крив, похабен от наркотиците, голям колкото маслина хипоталамус. Там съм ги събрала всичките – в изображения с малка резолюция и дълга история. Паспортни снимки на любимите ми хора.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com48tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-40526045555565182152008-10-21T21:52:00.004+03:002008-10-22T20:08:23.991+03:00Руса рулетка_______________________<br /><br />От мястото, на което седя, виждам цяла София. Хванала съм чаша горещ шоколад с двете си ръце, за да ги стопля и тактувам на равни интервали с крак по френския прозорец. Около мен работници сгблобяват кранове, фарт, тестват видеокамери и микрофони. На няколко маси разстояние седят фолк певици и разглеждат списания или говорят по телефона си. Всяка се е разположила на различна маса и полага усилия да изглежда много заета. От време на време поглеждат от ръба на списанието дали някой не им се възхищава. Нищо. Девойките превъртат очи и се връщат към картинките. <br /><br />Около нас, като селска гъска след каруца, прехвърча тревожен режисьор, който пръска слюнка във връзка с това, че много закъсняваме. Поглежда към русите глави, усмихва им се, а след това идва да ме уверява, че ей сега започваме. Аз на свой ред го уверявам, че няма проблем. Чакам от два часа, така че още два няма да са от голямо значение. <br /><br />По план в рекламата трябва да участват 3 фолк певици. Режисьорът, за да се подмаже на цялото съсловие, е извикал 100. Налице са една руса с букли, големи колкото ябълки, още една руса със същата прическа и трета руса с права коса. Докато този бизнес просперира, поне фризьорските салони могат да бъдат спокойни, че никога няма да фалират. Понеже няма по какво да ги различавам, освен цвета на маникюра им, ги кръщавам Руса алфа, Руса бета и Руса делта. Освен тях в заведението има чернокоса, плюс някакъв много нашумял напоследък нейн колега. Въобще не знам кой е, но съм готова да се обзажложа на една бутилка уиски, че е педал. <br /><br />Най-накрая всичко е готово. Режисьорът прелита към звездните си момичета и им обяснява каква супер важна роля ще заемат в 2-секундното си появяване в рекламата. Те гледат и кимат сериозно. От движението русите им букли пружинират, сякаш и те са съгласни. <br />- Нали така? – обръща се към мен Човекът-гъска. <br />- Аха. – потвържвадам аз, защото ми е все тая. <br />- Добре, тогава остана само гримът. <br />- Ъ-ъ-ъ.. Ама те не са ли гримирани вече? – питам, защото девойките изглеждат като след 4-часов гиг в несебърска кръчма. <br />- О, не! Извикали сме специален гримьор. Но той е работил с всяка една от тях и действа много стегнато. Не се притеснявай! <br /><br />Повдигам рамене без нищо да кажа и точно тогава в заведението влиза то. Малко човече с малки краченца и ръчички и оплешивяла главичка. Малкото му телце изведнъж се разтърсва и произвежда властен, пронизителен вик:<br />- Айде, всички горе при мене веднага!... Ти къде тръгна, ма? Стой тука, ще дойдеш последна, че по тебе имам най-много работа. Я, глей, к’во си се опъпчила. <br /><br />После се изкачва по стълбите с малките си краченца. Ако участваше в Андерсенова приказка, със сигурност щеше да вземе ролята на противно джудже с неприятно име. Хвърлям му още един поглед, докато разопакова гримьорските си принадлежности и строява звездните момичета. Не разбирам защо, но всяка една от тях се подчинява безмълвно, сякаш То има магическа пръчка, която им въздейства по невидим за останалите хора начин. Сякаш наистина е зло джудже, разпръснало прокобата си под формата на прах в златните коси на момичетата. Омагьосал ги е завинаги да бъдат негови безропотни роботи. Нищо чудно понякога да спира времето, само за да може да се изкикоти изтежко и злокобно – х-хо-хо!, а после пак да го пуска. Невероятно! <br />- Ух, аз май верно много съм пъпчасала! – чувам глас до себе си и виждам Руса делта да сяда на стола до мен. <br />- Глупости! – казвам аз, само за да я успокоя, всъщност наистина изглежда много зле. – Ти защо въобще му позволяваш да ти говори така? <br />- О-о-о, повярвай ми, не би искала гримьорът да ти е сърдит и то точно преди участие в реклама. <br /><br />Вълшебната пръчица се оказа просто четката на фон-дьо-тена. Много тъпо. Поглеждам отново към То, който се е заел с Руса алфа. Обяснява нещо на висок глас и посяга ту към сенките, ту към пудрата с недодялани артистични движения. Остава известно време в застинала поза с глава, килната на една страна, като чупи китката си на изток или север, сякаш обмисля два варианта. Изведнъж отскача голяма крачка назад и продължава да се взира в напрегнатото лице на момичето. Изглежда нелепо, сякаш имитира движенията на руски балетист, страдащ от проблем със ставите. Явно полага нечовешки усилия да убеди другите, че е гей. Всъщност е просто плешиво хетеросексуално джудже.<br />- Уф, аз малко съм се поизнервила, ама чакам от 3 месеца да ми дойдат пердетата. 3000 евро дадох и още ме бавят! – казва Руса делта и ме връща в нейната приказка. <br />- Много неприятно – отговарям аз, докато оглеждам десетките й хартиени пликове на Булгари. Всички са измачкани, с раздърпани краища, което ми подсказва, че това не е първото място, на което ги мъкне, след като ги е взела от магазина. <br />- Но поне от апартамента съм много доволна. Рокси центъра в квартал Ботуша, нали го знаеш?<br />- Аха.<br />- Е, там живея. А под нас е тоя сценариста на Слави. <br />- Ами... Супер! – отговарям, защото не знам какво друго да кажа. <br /><br />В този момент се появява Руса алфа – с нова рокля, нов цвят очи и поне 10 години отгоре. Джуджето е свършило работата си. Тя си поръчва плодово плато, но без сметана, защото е на диета. След като й го донасят се заема с него, като бодва всеки плод на вилицата си, оглежда го внимателно, сякаш ще му прави дисекция. После го поставя в устата си и дъвче дълго ту на едната, ту на другата страна. Междувременно ни обяснява, че живее точно срещу Азис и понякога дори пият кафе заедно. Явно това е нещо супер важно в техния свят, защото Руса делта притихва, а зениците й се разширяват от възторг. Вече наистина не знам какво да кажа. <br />- Едно голямо уиски с много лед – махам към барманката. <br />- Уф, знаеш ли какво ще те помоля? – обръща се Руса делта към мен. <br />- Не? – поглеждам с недоверие. <br />- Ела с мен да се преоблеча в тоалетната. Не знам какво да си сложа. <br />- Окей – отговарям аз и скачам от сепарето в тоалетната. <br /><br />От хартиените Булгари изпадат огромно количество дрехи с пайети, помпони и пискюли. Моето звездно момиче пробва ту едно, ту друго, като не спира да ме пита дали й стои добре. Аз кимам одобрително на всичко и май въобще не й помагам. Всяка дреха излежда такъв абсурден кич, че въобще няма значение какво ще избере. Накрая се спираме на дънки с дантела и тигрова блуза. <br /><br />Руса делта ги хвърля на мивката до нас и започва да се съблича. Така пред мен се откриват 10 броя пръстчета с престарял охлузен лак и два броя среднокъси, среднопухкави крачета, които са казали „чао” на кола маската поне от 3 месеца. Тя обяснява на очудения ми поглед, че трябвало да отиде на козметик, но нещо не успяла и започва да ги оглежда дали наистина не са прекалено окосмени. Аз се сещам за уискито. После пак я поглеждам. Ако видя на билборд кокетния фотошопски нос или големите й колкото зимна локва очи, ще знам, че не всичко е истина. Но никога няма да си дам сметка за 5-те пласта косъм, които се крият отдолу. Моето звездно момиче има повече оперение, дори от персийската ми котка. Страхотно!<br /><br />Докато разсъждавам по темата, Руса делта решава, че още утре ще срещне козината си с бръснача и с едно движение се освобождава от тесния пуловер. Изведнъж погледът ми се спира на гърдите й. За момент имам чувството, че съм загубила способността си да мигам. Всъщност какви гърди? Това са най-огромните цици, които съм виждала през живота си! Трябват ми поне още два чифта очи, за да ги обхвана целите. Опитвам се да се сетя дали някъде съм виждала по-големи, може би в някой друг живот, обаче не! Не мога да мисля за нищо. Огромните й цици се полюшват пред мен, сякаш ги вълнува някакъв невидим вятър. Кръглите им розови муцуни ме гледат и май ми се усмихват! Господи! <br /><br />Обръщам се с лице към вратата, за да не ги гледам, но те продължават да пулсират пред мен. Затварям очи и пак са там – закачили са се за една гънка в мозъка ми и се люлеят с всичка сила. Огромни и тежки като два цепелина. Знам, че тази гледка ще обремени съзнанието ми завинаги. Като някакъв адски печат, който жигосва паметта и остава там. Просто няма начин да ги забравя! <br />- Готова съм! – чувам Руса делта и се обръщам. <br /><br />Тя наистина е облечена. Какво облекчение! Измъкваме се от тоалетната и се връщаме отново в сепарето. Там са се събрали всички звездни момичета, заедно с нашумелия си напоследък колега. <br /><br />Снимките започват и всички са много развълнувани. Ледът в уискито ми почти се е стопил и прилича на малки кристални стафидки. Хващам чашата и изпивам всичко на няколко големи глътки. Имам чувството, че това е най-вкусното уиски, което съм опитвала през живота си.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com42tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-23225228076817500492008-09-19T16:11:00.003+03:002008-09-19T19:03:37.359+03:00Капитан Планета от 4-тия етаж 2___________________________________________<br /><br />Винаги, когато срещна потелциалната любов на живота си, правя следното:<br />А) разтръбявам на всички около мен колко е вълнуваща цялата история<br />Б) оправям маникюра си до съвършенство <br />В) повтарям точка А. <br />На втория ден, откакто платонично познавам новия си съсед, на прозореца ми се разиграва нечовешки театър. Сменям рокли, маски и сценично поведение и с любопитството на начинаещ актьор, поглеждам с крайчеца на окото дали публиката е доволна. Край на анцунга и домашните дрехи! Разхождам се облечена така, сякаш ще ходя на теартална премиера в края на 30-те. <br />Той излиза от време на време на балкона, отваря бира и сяда на белия си пластмасов стол с оранжево покривало. Пуши цигара от цигара и гледа пред себе си. В нищото. За да съм сигурна, че аз съм притегателната сила на погледа му, решавам да измия прозорците вкъщи. Естествено само от страната, която е видима за него. В крайна сметка не трябва да се хабят сили нахалост. Изнамирам отнякъде кофа, парцали, вестници и препарати и ги нареждам внимателно на бюрото си така, както са подредени секс играчките в магазин. Обувам най-късите си панталонки и една оскъдна тениска и се залавям за работа. <br />Единственият проблем, който мога да срещна е фактът, че никога през живота си не съм мила прозорци. Оглеждам ги известно време, сякаш да ги предупредя, че трябва да внимават с мен. Навеждам се и им хвърлям още един поглед от друга гледна точка. Мамка му, никога не съм знаела, че прозорците ми са толкова мръсни. Нищо чудно, че пичът не ми обръща никакво внимание. Вероятно той въобще не може да ме види през пелената прах, кал и сажди. Връзвам косата си на висок кок и прехвърлям единия си крак от другата страна на парапета. <br />След 50 минути неистова борба със стъклените стихии и почистващите препарати, проклинам деня, в който е измислена домакинската работа. Прозорците са все така черни, само че вместо небрежно прашасали, сега са кръгообразно-замазано мръсни. Водата се е съединила с прахта в някаква адска химическа реакция и тече под формата на кал по стъклата. Така те приличат на дъното на чаша, която до скоро се е радвала на кафе, а след секунди ще разгадае бъдещето на своя консуматор. Ръцете ми са до лактите в пяна, показала съм 90% от физическата си същност през прозореца, прахтя и от време на време избърсвам чело с върха на китката си. Ако падна и се размажа на паважа, поне знам, че ще е от любов. Какъв трагичен край за моята пиеса, мисля си, търкайки петнистото стъкло. Единствената ми утеха е, че съседът все по-настойчиво гледа към мен. Можело значи! Ето ти романтика, дори сред кал, пот и мърсотия, тръшвам се аз, и хвърлям парцала в кофата. Решавам да оставя прозорците на жената, която чисти вкъщи. В крайна сметка основната работа вече е свършена. За финал просто пускам косата си, за да може да види той колко е дълга и как блести на слънцето. Пускам една небрежна, неопределена усмивка и се прибирам. <br />На третия ден вече съм си го измислила напълно. Той е перфектен физически, по малко егоцентричен и малко темерут, но това винаги ми е действало мотивиращо. Вероятно 3 или 4 години по-малък от мен... Е, никой не е съвършен! И най-важното – има куче! И то не просто куче, а английски булдог, което го прави и по малко ексцентричен. Сигурно практикува десетки нестандартни пози в секса. <br />Със сигурност е маминото синче на родители, които живеят в Иван Вазов. Таткото е избрал апартамента след хиляди огледи в три предпочитани от него квартала. Най-престижните, естествено. Накрая се е спрял на този – зелен, горски, екологично чист и спокоен. После са го обзавели. Отишли са до Солун с буса на приятели и са накупили от ИКЕЯ всички тези модерни бели мебели и асиметрични вази. На края са му взели и чисто нова мазда или тойота, и са пуснали ненагледният си син да плува сам в бурните води на живота. Изкъпан, напарфюмиран и подготвен. За мен! <br />Дори вече знам как се казва. Тодор. Точно това е името, което му отива – едновременно строго и загадъчно. Започвам да се чудя как ли ще му викам на галено, защото Теди май звучи тъпо. А той има стил. Носи симпатични тениски и ризки на раета, които ужасно му отиват. Слуша минимал, което е съвсем нормално за момчета на неговата възраст. Педантичен и подреден, той чисти всеки уикенд поне по 4 часа на ден. Защото така го е възпитала майка му. Знаех си, че миенето на прозорците е хитър ход, мисля си, докато го гледам как тупа, прахосмуче и мие с един парцал. После пренарежда книгите на лавицата, като тактува с едната си ръка. След това започва да танцува. Поне съм сигурна, че не е гей. Те никога не танцуват толкова нелепо. <br />На петия ден Тодор прави купон, а аз установявам, че или не е толкова висок, колкото съм си го представяла, или всичките му приятели са гиганти. Няма проблем! Може би е по-малкият брат на капитан Планета, така че всичко е наред. <br />На шестия ден Тодор ми маха! Ей така, докато бърша прахта от дисковете си, облечена в официална черна рокля, той вдига ръката си, поздравява ме и се усмихва. Аз седя и гледам вцепенена, и не мога да разбера сънувам ли или това наистина се случва. Затварям и отварям очите си. Той пак ми маха! Не знам коя дата сме, но е толкова хубаво! Сякаш губя девствеността си отново, но този път без болката. В душата ми тече неистов празник с пиршества, вакханалии и всичко както си му е реда. Аз се престрашавам и му махам. Той ми маха пак! Страхотно!<br />- Долу – прошепвам тихо и соча с палеца си към земята. <br />Той клати главата си ту на изток, ту на запад и не знам това „Да” ли означава или не, но се обличам бързо и хуквам през вратата. Нямам време да чакам асансьора, затова слизам по стълбите като взимам 3 стъпала за едно. Най-накрая съм долу! Отварям тежката желязна врата със скърцане и го виждам! <br />Моят най-прекрасен Тодор всъщност е висок точно колкото мен – 1.65 с начални белези на оплешивяване. Той е на 29, казва се Динко и е роден в Лясковец. Нямам представа къде е това, но явно е много весело място, защото вместо “е” там казват “и”, така че думи като “едно”, “ела” и “евентуално” звучат като “идно”, “ила” и “ивинтуално”. Освен това вместо “как” казва “кък” и живее срещу нас под наем. Дори кучето не е негово – някакъв приятел го оставил за седмица, тъй като заминал на море. <br />Аз съм леко смутена, гледам пред себе си и имам чувствто, че не съм мигнала нито веднъж от около 25 минути. Ако бях с приятелите си, щяхме да отбележим това като някакъв супер рекорд и да го отпразнуваме, но сега съм просто объркана. Къде, по дяволите, е моят аристократичен 22-годишен лигльо? Този, който щеше да ми къса нервите, да се караме, сдобряваме, а после да правим най-перверзния секс в живота ни. Имам чувството, че по стълбите нещо се е объркало и съм попаднала в грешната приказка. Не знам как да реагирам, нито какви са ми репликите. Единственото, което знам е, че някой облиза шоколада от тортата и за мен остана само олигавено желе с изтекъл срок на годност. <br />В главата ми настъпва Третата световна война. Фронтът ми е разбит и предприемам отстъпление. Въобще нямам представа къде са ми пехотинците и артилерията. Пръснати по бойното поле лежат ранени войници, целите в кръв. Бездиханни. Из ротата е настъпило пълно отчаяние. Танковете ми са катурнати на покрив и изпускат кълбета дим. Не знам какво да правя. Оглеждам се отчаяно, яхвам последния останал кон и изчезвам. <br />- Трябва да тръгвам. – обяснявам, като поглеждам часовника на телефона си. Уж времето ужасно е напреднало. <br />- Приятно ми беше. Няма да ти искам телефона, тъй като знам къде да те намеря – казва той и ми намига. <br />- Аха. – отговарям аз след кратка пауза и изчезвам зад желязната врата със скърцане.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com53tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-76996539249924578652008-08-27T21:37:00.001+03:002008-08-31T19:20:22.761+03:00Капитан Планета от 4-тия етаж______________________________________________<br /><br />Закусвам, обядвам и вечерям мента, глог и валериан. Това е най-добрата напитка, измислена след Кока Кола. Моето бяло шишенце от 300 ml спокойствие. Дори нямам сили да изглеждам безразлична. Единственото, което правя, е да шофирам постоянно. Сменям маршрути, сфетофарът сменя цветовете си. Явно животът тече и без мен. Затворила съм прозорците и въртя един и същи диск за 16-ти път. Не знам на какво е, не чувам музиката. Очите ми се насълзяват и предното стъкло плувва във вода. <br />Стичам се по улиците из центъра. Стигам кръстовище и се разделям на две, за да се срещна отново две преки по-надолу. Времето тече с мен безмълвно, без да ме притеснява. Сякаш е най-добрият ми приятел, завърнал се за малко от чужбина. Знае, че няма смисъл от думи, нужно е само присъствие. Знае, че трябва да мина през всичко това в тишина. Вървим си двамата и мълчим. <br />Около нас се стрелкат хора. Щастливи, гневни, самотни, влюбени хора. Бабите на Патриарха са клекнали на малките си столчета и продават цветя. Приличат на изкоренени оклюмали слънчогледи в началото на есента. <br />Телефонът ми звъни постоянно. Любимите хора. Извеждат ме навън – на разходка, на пикник, на бира, на купон, на кино. Всичките ме гледат по един и същи начин – сякаш някой е умрял.<br />На петия ден решавам да остана у дома. Колеги, приятели, съседи – всички ми се сливат в едно мазно петно, което бръщолеви и ръкомаха, а аз не мога да разбера какво иска да ми каже. Чувствам се като аутист сред тълпа хиперактивни деца. По-добре да остана сама. <br />В стаята ми се въргалят разхвърляни по пода десетки списания. Лаптопът мига на скрийсейвър. Побутвам мишката и пред мен лъсва белият лист. Чакам известно време. Нищо. Не ми се пише, не ми се мисли. Буквите са станали противни. Пръстите ми лежат на клавиатурата безжизнени, сякаш са от нечие чуждо тяло. Виждам смърт по белия ми лист. Не мога да повярвам!<br />Поглеждам през прозореца срещу мен, за да събера мислите си и точно тогава го виждам. В новата фън-шуй сграда срещу нас, тази, която толкова псувах, защото се намърдваше между мен и гората, на един балкон около 15 метра от моя, простира симпатичен млад мъж по боксерки. Навежда се към легена и хваща някоя дреха с небрежно движение, сякаш е простирал цял живот. После се изправя, а мускулите на гърба му се опъват като въжетата мокро пране пред него. Пак се навежда. Боксерките му плътно заемат формата на две перфектни половини. Две половини на един по-добър свят. Мислено благославям всички строители и бетонни постройки в София. Майната й на гората! <br />Пичът срещу мен има най-мощното тестостеронно тяло. Изпраща сигнали към мен, които ме удрят глухо в главата и тя съвсем се изпразва. Сърцето ми започва да говори на неговия си език все по-бързо. Не, то не говори. Сърцето ми пелтечи от възбуда и разплисква бясно кръв наляво и надясно по цялото ми тяло. А онзи продължава да простира. Сигурно по негова скица са дялкали обвивката на римските богове! Той е толкова съвършен, че може да изпрати всички участници в конкурса Мистър Вселена да се мотаят на пясъчника с кофички и гребла. Релефът на тялото му е така порцеланово излят, че всичко около него изглежда като грубо нахвърлян макет на нещо нереално.<br />Не мога да разбера дали от толкова успокоителни халюцинирам, или това се случва наистина. Стоя вече минута или две, и аз полугола по боксерки, и не мога да мръдна. Знам, че трябва, защото, ако се обърне, ще ме види, но главата ми отказва да се върти. Тя е като жак, който е намерил идеалната букса - удобно й е и не иска да мърда наникъде. Чувствам се като каменна статуя, олицетворяваща всички томове труд на Фройд. После той изведнъж се прибира.<br />Сядам обратно на стола, а белият лист ми се смее. Оглеждам се да видя какво мисли моята депресия за това, което току-що видяхме, обаче нея я няма! Никъде! Ослушвам се отново – нищо! Станало е чудо! Моята най-вярна спътница, която тези дни ме беше хванала за гърлото и ме душеше; която изсмукваше всички успокоителни от опаковките; която бъркаше с такава лекота в мозъка ми, сякаш в буркан с ягодово сладко – просто е изчезнала. Запретнала е дългите си поли и тихо на пръсти се е измъкнала през вратата. Без да я чуя, без нищо да каже, без дори да се сбогува. Майната ти, шибана свиня, пляскам аз ръце из апартамента с разширени до лудост очи. В крайна сметка интелигентните хора не трябва да страдат дълго. Хващам импулсивно телефона и набирам:<br />- Ало! – чувам от другата страна.<br />- София, ти знаеш ли кой живее срещу нас?<br />- Моля?<br />- Ти знаеш ли кой живее срещу нас?<br />- Не?<br />- Капитан Планета!<br />- Моля?<br />- Капитан Планета, само че без униформата. На 15 метра от прозореца ми се разхожда най-прекрасното същество на земята и просто ей така си простира - полугол, разбираш ли?<br />- Охо! Back in the game, а? Радвам се, че вече си по-добре. <br />- А аз се радвам, че имам такъв съсед!<br />Затварям телефона и все още не мога да повярвам! Светът се завъртя и ме изплю от по-добрата си страна. Просто ей така - обърна компаса и аз се оказах на острова със съкровището. Там, където има много плаж, малко хора, слънце и един хамак, на който двамата с моя съсед се люлеем денонощно. Русалки допълзяват от морето и ни дават да пием от шепите си кокосово мляко. Голи туземки разхлаждат вятъра с перести листа. От движението огромните им гърди се поклащат ритмично. Ние се люлеем, любим и ликуваме. Целият свят е изписал едно голямо „Л” и се върти със скоростта, с която той влиза и излиза от мен. Бавно. След всеки акт загорели мъже ни носят печено месо, прободено на големи опушени прътове. Ядем с пръсти и късаме със зъби. После пак се любим, а звездите ни се смеят. Не мога да повярвам! <br />Самият живот е дошъл при мен и иска прошка. За всичко, което ми причини тези дни. Умолява ме да се усмихна, пълзи в краката ми и ги целува. Накрая оставя пред мен подарък. Плаща греха си с по една човешка фибра за всяка сълза, която съм проляла. Така се появява той...<br />Лягам успокоена с мисълта за него. Вече съм сигурна, че където и да ходя каквото и да ми се случва, той е там и ме чака. С неговия леген, пране, мускули и всичко останало. С това, което все още не знам. Може би с ревнива майка, брат – наркоман или баща – чеченски терорист. Нямам представа! Единственото, което знам е, че всичко тепърва предстои. И колкото и да съм цинична, си обещавам, че този път ще бъде хубаво.<br />Надигам се плахо от леглото като виновно дете и поглеждам скришом през прозореца. Усмихвам се, като виждам, че отсреща свети. Той е там и ме чака. Моят капитан Планета от 4-тия етаж.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com32tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-77206647929673829872008-07-28T09:17:00.001+03:002008-08-31T19:20:22.762+03:00Happy birthday to me!____________________________________<br /><br />Докато пътувам към него с колата сърцето ми прескача. Не съм го виждала сигурно от две или три седмици, дори загубих бройката. Не знам какво стана, но вечно нещо се случваше. Аз съм едновременно ядосана и щастлива. Поне най-накрая ще го видя. Обичам да ходя в неговия апартамент и всяка сутрин да се заклевам, че повече никога няма да стъпя там. След няколко вечери пак отивам. Докато влизам чувствам, че сякаш късам полицейска лента, с която запечатват жилищата, когато в тях е извършено убийство. Всеки път убивам нещо в себе си и се връщам отново. Прекрачвам прага на неговото безразличие. Червените стени в коридора, моята гола снимка в неговата спалня, бебешката миризма в леглото му. Тук имам нещо повече от приятел. Имам нещо повече от любовник. Имам нещо, което не мога да назова по никакъв друг начин, освен с неговото име. <br />Този път дори имам специален повод да дойда. Днес той става на 30. Само най-близките приятели, така каза, когато го попитах с кого ще празнува. Още докато правя левия завой на светофара, знам кой е там. Неговата компания от колеги, неговата компания от планинари, неговата компания от стария му квартал. Знам, че почти всички са на балкона, който той тапицира с въже от Хималаите и украси с десетки свещи. Знам, че слушат Pearl Jam. Знам, че техните са му подарили някакъв домакински уред. Сякаш на всеки рожден ден му напомнят, че вече е време да обвърже живота си с онези задължителности като дом, семейство и всичко, което трябва да разклати егоцентричния ти свят, щом станеш на 30. Мианлият път беше телевизор, който той дори не пусна. Нито веднъж. Сякаш се опитваше да им каже, че все още не е готов. Чудя се какво ли са му подарили този път. <br />На входа той ме посреща с една сърдечна целувка, дори прекалено сърдечна. Може би понякога и аз му липсвам, мисля си. После на пътя ми излиза една огромна бяла пералня. Знаех си. <br />- Тия нашите са луди! – казва ми той – Дори не се побира в мoкрото помещение. Просто ще им я върна. <br />След това изчезва сред гостите си. Аз хвърлям якето си в спалнята и също започвам да обикалям неопределено сред тях. Разговори за жени. Разговори за мъже. Разговори за това, колко бързо тече времето и как изведнъж всички се озовали на 30. Аз казвам, че животът започва на 30. Това им харесва. Всъщност въобще не внимавам. През повечето време съм разсеяна. Гледам го как върви между хората. Те му говорят, понякога тихо или със знаци. Започвам да придобивам усещането, че ми убягва нещо много важно. Нещо, което всички останали знаят. <br />- Young girls, а? – казва му Ацо и намигва, за да придаде повече тежест на думите си. Приятелите му смеят и го гледат. Само аз мълча.<br />Той се усмихва, но е дистанциран от всички. Най-вече от мен. Изглежда някак отнесен. Седи сам на едно зелено рибарско столче с ментата си и моите цигари. Не говори. Просто си седи и гледа в нищото. Не мога да разбера какво мисли или чувства. Просто усещам, че е далеч, много далеч от мен. Имам чувството, че учатсвам във фестивал на ужаса.<br />Решавам да отида в банята. Поне там няма никой. Имам нужда да остана сама. Влизам вътре и се затварям. Пускам чешмата. Винаги съм обичала звука от течащата вода. Действа ми някак успокояващо. Мокря лицето си и известно време го съзерцавам в огледалото. Поглеждам надолу към мивката и изведнъж го виждам. Някакъв противен женски пръстен стои от едната ми стана. Кръгъл, дървен, боядисан в синьо. Не мога да повярвам! Какво е това? Какво прави тук? И въобще коя уважаваща себе си жена ще носи тъп дървен пръстен? Съзнанието ми се свива на кълбо в черупката си и отказва да приеме информацията. Поглеждам се в огледалото, колкото да се уверя, че всичко това се случва на мен, и пак поглеждам надолу. Скапания тийнейджърски пръстен продължава да си седи там и да ме гледа. Сякаш винаги е бил тук. Сякаш не той е напратникът, а аз. Не искам да го виждам. Не искам да седи там. Иде ми да го сграбча и да го хвърля през прозореца. Да го метна толкова силно, че никога повече да не се намери. Обаче знам, че нямам право. <br />Оглеждам се отново и я няма. Жълтата ми четка за зъби я няма! През цялото това време, през всички тези четири година на нашата не-връзка тя си седеше там. Аз идвах и си тръгвах, но тя винаги оставаше и ме чакаше. Точно на това място, от дясната страна на мивката, където сега е забодена непозната розова четка. <br />Жълтата ми четка за зъби я няма. Изхвърлена е на боклука. Станала е излишна и ненужна. Като мен самата. Сигурно е от доста време, дори не съм разбрала. <br />Банята се завърта и ме изхвърля. Попадам отново сред всички тези хора. Те си говорят и празнуват. Пият и разливат. Смеят се и му намигат. Вече разбирам защо. Оказва се, че въобще не искам да знам. <br />Имам чувството, че участвам в куест на жестокостта. Колкото по-навътре в играта стигам, толкова по-лошо става. Аз съм пеперуда, която лети в стая с хиляди садистични деца. Протягат ръце към мен. Всяко от тях се опитва да ме улови. Всяко от тях е безмилостно. Накрая той – най-садистичното хлапе от всички, ме хваща и с бръснарско ножче ми отрязва крилата. Оставам прикована към земята. Без крилата си съм просто една безсмислена гъсеница. <br />След няколко минути сме сами в неговата стая. <br />- Какво става? – питам аз. <br />- Катя, аз се срещам с едно момиче. Тя ще дойде след малко и ще остане да спи тук. <br />Стоя права и всеки момент чакам да се случи нещо. Да припадна, да ми се пръсне сърцето или в главата ми да зазвучат камбани. От погребалните. Нищо. Нищо не се случва. Един тъп момент във времето, в който не знам какво да кажа. Или просто няма какво. <br />- А пък може да си легнем тук и тримата. – казва той и тупа леглото до себе си. <br />Надявам се, че това е някаква нелепа шега. Всъщност сигурна съм в това. Продължавам да мълча. Ръцете ми са увиснали и чакат да им дам знак. Посягам към бравата и излизам от стаята. Явно от стреса съвсем изперквам, защото изведнъж ми става адски весело - не спирам да се смея и говоря. Само той знае какво ми е. Седи отстрани и ме гледа. Тъжно и загрижено. Сякаш се страхува, че изведнъж ще си прережа вените. Сякаш знае, че ще сложа край на всичко. <br />Решавам, че трябва да се махна веднага. Въобще нямам намерение да седя и да видя що за момиче носи тъп дървен пръстен. Сигурно е хубава, но някой трябва да й каже да се отърве от него. <br />Седя в таксито и не спирам да мисля. Съзнанието ми постоянно прожектира филм на ужасите – розова четка, син пъстен, двама влюбени, young girls, а копеле, розова четка, син пръстен. Гледам апарата, който брои стотинките. Дърветата, които от скоростта се сливат в едно. Мислите ми, които не спират да текат. Постепенно се навъртат на гумите на таксито. Пристигаме. <br />Вмъквам се в леглото, лягам по гръб и забивам поглед в тавана. Нещо е стегнало гърдите ми и тежи ужасно. Сякаш целият свят се е настанил върху мен и настиска с всичка сила. Старите хора имат един израз – мъката е седнала на гърдите ми. Никога не съм разбирала тези думи по-ясно отсега.<br />Бавно и много внимателно съществото ми се разделя на душа и разум. Аз съм една огромна яйцеклетка, която се дели на две, за да оцелее. Душата ми се гърчи в стомаха и се мята като настъпен в калта червей. Опитвам се да я успокоя, обещавам й, че всичко ще бъде наред. Поне вече сме наясно. Тя не спира. Не иска да ме чуе. Не ме разбира. Продължава бясно да се мята. Няма как да й помогна. Душата ми се е съюзила с дявола и иска да ме побърка. Обсебила е всичко – разума, организма, цялото ми същество. Тресе се и иска всички да страдаме, само защото страда тя. <br />Постепенно успява. Не мога да дишам. Задушавам се. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Розова четка, син пръстен. Имам чувството, че поемам само 1/10 от въздуха, който ми е необходим. Страданието се превръща в параноя. Параноята се превръща в ужас. Задушавам се. По двете ми страни се стичат ситни капки и напояват възглавницата. Сълзите ми го изпращат за последен път. Ще му върви по вода. <br />В деня, в който той се е родил, аз умрях. Умрях десетки пъти. В малката ми стая до гората. Очите ми са безцветни, прозрачни и кухи. Немърдащи. Слаба съм. Опитвам се да стана от леглото и китките ми се люлеят във въздуха. Нямам сили да се изправя. Тежка съм. <br />На двата края на София едновременно протичат две противоположни емоции. Двама влюбени в люлката на своето щастие. Един нещастник в гроба на своето страдание. Никой не е виновен. Просто винаги има някой, който трябва да го отнесе. Този път съм аз. Пак съм аз. <br />Поглеждам календара в iPhone-а ми. Датата е 1-ви юни. На 1-ви юни се разделих с всички мои излюзии.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com38tag:blogger.com,1999:blog-2959370669524025782.post-90769372960208045992008-06-30T14:07:00.004+03:002008-08-31T19:20:22.763+03:00Пепеляшка______________________________<br /><br />Понякога любимите хора изглеждат далечни и непознати. Имаш чувството, че мислят, говорят и се радват на абсолютни тъпотии. Изплюват думи, които падат на земята и оставят мокра следа, но никога не стигат до теб. Или поне не този път. Не тази вечер. <br />Седя в бар, забит на метър под земята, и случаят ми е точно такъв. Заобиколена съм от най-близките ми хора, но никога не съм се чувствала по-сама. Опитвам се да следя изражението на лицата им, но виждам през тях. Старая се да уловя „мимиката” на ръцете им, но единственото, което забелязвам е как дима от цигарите се стрелка право нагоре към тавана, къдри няколко лупинга и пак продължава. Понякога имам чувството, че в мен живее противен социопат, които предпочита да общува с предметите и техните явления, но не и с хората и техните емоции. Точно днес точно този социопат се е излюпил от черупката си, здрависал се е моята приятелска същност и я е сложил да спи. Останал е да бди и да наблюдава естествения ход на цигарения дим. Нищо повече. <br />- Мисля да тръгвам. – чувам го да казва на приятелите ми. Те поглеждат учудено, но понеже така или иначе не го харесват особено, го пускат да си ходи с облекчение. <br />Излизам от заведението и вървя в права линия по бордюра. Ляв. Десен. Ляв. Десен. Връзките на единия ми кец са странно завързани и образуват сърце. Паветата свършват и някак естествено сядам и се кротвам на тротоара. Понякога, когато не искам да мисля за нищо, обичам да гледам колите, които идват насреща, и да познавам марката им само по фаровете. Почти никога не успявам. <br />В далечината, от другата страна на улицата, виждам силует в къс минижуп, високи черни ботуши и дълги негърски плитки. Виждала съм го и преди – виси тук всяка вечер – точно на ъгъла между площад Македония и Алабин и чака своите клиенти. Моят любим травестит. Никога не спира желаещите с ръка. Просто си виси, сякаш знае, че притежава нещо по-различно от всички останали. Нещо, което го отличава. Сякаш осъзнава факта, че дори с пристегнат в чорапогащника член, пак има кой да го пожелае. Завиждам на самочувствието му. Въпреки това никога не го приближавам, за да не разваля магията. Винаги ме е страх, че жълтеникавата светлина на уличните лампи ще раздрби лицето му на нещо уродливо и грозно. Предпочитам да следя от разстояние самоуверените движения, с които отмята плитките от едното рамо на другото. <br />Социопатът в мен обича да наблюдава хората и да се убеждава, че са празни, безсмислени и сбъркани същества. Просто една купчина от кожа, кокали, хрущял и никакъв мозък, която след известно време ще се сбръчка и ще стане съвсем ненужна. Така вече е сигурен, че наистина няма реална причина да си говори с тях. <br />Докато съм се загледала в поредната кола, до мен спира ръждясал Опел с хъркащ двигател. От него излиза още един травестит. Каква хубава вечер, мисля си. Той е облечен в бяло латексово яке, ужасно къс минижуп и чорапогащник на ромбоиди. Мускулестите му крака са завряни във високи бели ботуши 43-ти номер, отново латексови, с тънки като жилото на пчела токове, на които дори аз трудно бих ходила. Той обаче се справя блестящо. Вади запалка от малката си чантичка, пали цигара и ме поглежда учудено. <br />- Не ми приличаш на проститутка. – казва и процежда дима през големите си зъби. <br />- А ти не ми приличаш на жена. – отговарям аз. <br />- О, я, майната ти!<br />- И на теб! <br />Новият ми приятел затраква наоколо, прави няколко несигурни крачки и сяда на тротоара до мен. Поглеждам го – черна дълга перука, силен грим и отсечени мъжки черти. Заедно с цигарения дим в ноздрите ми нахлува евтин сладникав парфюм. <br />- Имаш ли нещо за пиене?<br />- Не. <br />- А какво правиш тук?<br />- Нищо. <br />- Харесва ли ти?<br />- Кой?<br />- Травеститката. – казва той и сочи с муцуна силуета на отсрещната улица.<br />- Аха.<br />- Това е Бианка. Тя е най-красивата! След нея е Емилия. Една дребничка такава, Джуджецето й викаме. Всички други са алкохолички. <br />- Справят се с по 5-6 мъже на вечер. Сигурно не е лесно.<br />- Така е. Ти по мъже ли си падаш?<br />- Аха. <br />- И аз. Обаче съм бил и с жена. Не я обичах, просто я съжалявах. Още в самото начало й казах, че съм гей и е рисковано да живее с мен, защото всеки момент мога да я изоставя. А тя ми отговори, че дори хетеросексуалните се развеждали. <br />- Има логика. <br />- Бях с нея, защото исках да създам поколение. Не всеки гей си вижда семето, а това ми беше мечтата. Малкият сега е на 10. Всяка ваканция се виждаме. Купувам му подаръци. Още отсега го карам психически да свикне с мисълта, че съм гей. Щото реално съм си гей. Обаче не искам сина ми да е такъв. Предпочитам да е нормално момче.<br />- Как да стане, като баща му се разхожда в пола на площад Македония?<br />- Е, никой не избира родителите си. И аз не съм искал баща ми да ме пребива, но какво да се прави... <br />Седим двамата един до друг, пушим и мълчим. До преди малко мислех, че аз имам проблем – не се разбирам с никого. Мислех, че жените сме по-глупавата част от човечеството, но тогава какво остава за мъж, който се опитва да прилича на жена? Какво съм си въобразявала! Пичът до мен воюва с целия свят или поне с по-лошата половина от него. Всяка вечер задушава ташаците си в найлонов чорапогащник и се надява детето му да порасне нормално момче. Всяка вечер описва с грубите си мъжки ръце припряни женски движения около члена на някой клиент. Всяка вечер излиза на площада, където светлините на нощта се сливат с блясъка на евтините му бижута. Просто защото това му е работата. <br />Имам приятел, който, когато е в депресия, отива в Пирогов, сяда пред кабинета за тежки счупвания и след по-малко от час излиза като нов. Без никаква депресия. Тази вечер аз седнах до мъж с тежко счупване в мозъка. Толкова тежко, че дори и в Пирогов не могат да му помогнат. <br />- Понякога, - продължава Пепеляшка - докато чакам клиенти, гледам хората в светещите прозорци и искам да съм като тях. Вися на тоя студ, гадно ми е, а те вътре се топлят, гледат телевизия. Аз клинча тука – за 10, за 20 лева. Ебаси мизерията! Минават коли, отварят се прозорци и ме замерят с каквото им падне – шишета, кисело мляко, прясно мляко... <br />Свила съм се до тротоара почти на кълбо и вече не го слушам. Той се е изправил до мен на високите си токове и не спира да говори. Двамата образуваме човешка удивителна, която стърчи сред центъра на София и доказва колко удивително нелеп може да бъде животът. Един травестит и един социопат по средата на своите недоизпушени цигари. И в края на своята поредна-нищо-не-значеща вечер.sovichkahttp://www.blogger.com/profile/15881033006238398969noreply@blogger.com46