Катя и хипопотамите

________________________________

Преди няколко дни бях на рожден ден на моята племенница. Ставаше на две години и имаше огромна зелена торта с Кумчо Вълчо. Докато другите деца играеха с куклите, тя седеше на едно малко столче и внимателно ги наблюдаваше. Всеки жест и всяко движение й правеха такова впечатление, сякаш за първи път виждаше как хората функционират в ежедневна среда. Големите й очи се разширяваха от почуда, а после пак се присвиваха.
По едно време майка й донесе сак, пълен с играчки. Тя извади първата – пластмасов хипопотам, изстреля едно пронизително „хи-и-и-и” и отвори малката си уста. Държеше го с два пръста, сякаш имаше вероятност той всеки момент да размърда уши и да тръгне нанякъде. Оглеждаше го от четирите му страни, за да провери дали всичко му е на място. Опипа опашката. Слава богу, всичко е наред. После го остави на масичката, даде му нежно име, което само тя разбираше и го забрави. Завинаги.
Хипопотамът беше свършил своята роля – той й беше разкрил една частичка от света, беше й показал какво е да си 200-килограмово животно под формата на пластмасова играчка, а сега стоеше ненужен, сам с тъпото си име, което дори не разбираше. Обаче няма как – нея я чакат хиляди други играчки – с чудатите си форми и ярки цветове. Чакат я толкова много чудеса, че малката й къдрава главица не може да ги побере.
Баси, викам си, една пластмасова играчка за 40 стотинки й носи много повече емоция, отколкото на мен един младеж с пронизващо сини очи, който шава в тясната си блуза на Energy, облегнат на бара в лятната градина на „Червило”. Аз му казвам, че не съм сама, което си е пълна истина, ама не в този смисъл и продължавам невъзмутимо да пия текили. Даже не запомних как се казва.
Отдавна съм спряла да наричам мъжете с техните имена. Те са Лодкарчето, Кабриото, Зеления, сякаш притежават само свойства. Замислям се, как ли бих нарекла този. Даже не мога да му измисля име, мамка му, толкова ми е все тая. Или толкова текили съм изпила вече, че по-скоро бих танцувала гола върху бара пред всички мутри, отколкото да му дам име на тоя еднократен капут, който след като използвам, ще завържа на възел, защото така ни учиха в 9-и клас в час по сексуална култура.
Капута! Точно така бих го нарекла и то без грам да съм ядосана. Просто това ми беше първата асоциация. После толкова дълго ще го наричам така, че и приятелките ми ще започнат да му викат Капута.
- К’во става с Капута, Кате?
- Нищо, виждаме се от време на време.
Накрая някоя от тях ще се изпусне пред него, той ще се ядоса яко, защото к’ва е тая, че ще ми вика Капута, шибана овца. Ще запали Голфа и повече никога няма да чистя обувките си от калта, за да не нацапам перфектно чистите му стелки – със специално покритие, водонепропускливи, от Горубляне, за 38 лева всяка. Баси стелките, мисля си, за 38 лева можеш да си вземеш такъв коз, че 3 месеца подред да забравиш и за Голфа, и за шибаните стелки, и за това, че няк’ва там те е наричала Капута и то без грам да е ядосана, ама ти това никога няма да го разбереш така или иначе.
Мъжете са моите пластмасови хипопотами. И аз им давам нежни имена, разглеждам ги с хирургическа прецизност, но понеже съм разлигавена от малка, вместо да ги поставя внимателно на масата, ги разбивам в стената, за да съм сигурна, че никой друг няма да ги има. Децата са егоцентрици, но когато си такъв на 25, тогава има нещо нередно в цялата история.
- Ти си адреналинка, Кате. – казва Мастърът - Скачаш във филма с двата крака, а още не му знаеш сценария и после се надяваш да те застрелят по-бързо.
Мастърът е пич, викам си, освен това ме познава по-добре и от самата мен.
Пия една текила и за него. После се омитам от заведението.