19 ноември 2008 г.

200 грама мускул

_______________________________

Тези дни около мен е тихо и спокойно. Живея в стария панелен апартамент на моята най-добра приятелка. Сама. Там, където до скоро лежеше дядо й. Сега лежи в гроба си. На външната врата всеки ден ме посреща и изпраща неговия некролог и черен плат във формата на пеперуда. В жилището са останали само тишина и тъмнина. Кафявите щори, които приличат на рогозка, са спуснати до земята – посрещат всеки слънчев лъч и го убиват на място.

Мебелите са стари и дървени. Върху леглата дремят китеници – кафяви и оранжеви. На стената висят черно-бели снимки на някогашното семейство – оттам ме гледат сериозно баща, трима сина и една забрадена мъжка майка. Баба Илийца. И тя умря отдавна. Представям си как е шетала тук – без ропот, без да се оплаква. Готвила е, чистила е, грижила се е за четирима мъже всеки ден, всяка година. Еволюирала е, за да се появя накрая аз – русата, разглезената, разголената. Аз, която никога не съм се занимавала с домакинска работа, защото винаги е имало кой да я свърши вместо мен. Аз, която карам БМВ с би-ксенонови фарове и кожен салон. Аз – гордата, циничната, самотната.

Истината е, че не съм съвсем сама. В кунята живее Мая. Мая е най-голямата хлебарка, която съм виждала през живота си. Имам чувството, че ако се изправи на задните си крака, ще ми удари шамар. Когато броди по изтъркания балатум, маките й лъскави крачета произвеждат шум. Толкова е тежка, че не може да се катери по шкафовете. С Мая си приличаме по едно – и двете ходим здраво стъпили на земята.

Като самостоятелни жени, още в първите дни се разбрахме – когато аз влизам в кунята, тя влиза под шкафа. Понякога, когато се прибирам от работа, намирам боклука разпилян на пода и знам, че поне вече не е гладна. Мая има характера на невротичен пинчер.

Тези дни се върна и той – най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид точно това. Стоян има тъмни и тесни очи – „азиатски листец” – така ги наричали някъде из топлите страни. Малък чип нос с перфектни извивки. Меки и чувствени устни. Те ме целуват най-добре от всички устни, които съм опитвала през живота си. Когато сме навън, жените се обръщат след него и издават животински звуци, което идва да подскаже, че на драго сърце биха разтворили краката си под тестостеронното му тяло. Той е голям и силен, точно колкото трябва да бъде един мъж и когато съм около него се чувствам като запетайка. Женска запетайка - слаба и беззащитна. Преди това ми харесваше.

- Колко си мъничка! Ако отслабнеш още малко и ще изчезнеш съвсем! – казва той и ме целува по корема, близо до бемката, която толкова харесва.

Когато ме гледа, очите му искрят и се смеят. Преди това ме радваше. Сега ме натъжава. Не знам какво ми става, нито как да му го кажа. Просто всичко изчезна още първия път, когато замина в чужбина. Сега единственото, което ни свързва е пазара в магазина и секса късно вечер. Между тях текат служебни разговори. Тече тъп сериал по телевизията. Тече безразличието на моята есен.

Преди да замине, двамата плакахме, обещавахме, че всичко ще остане същото; че някакви си 2000 километра никога няма да убият ритъма на 200 грама мускул. Ритъмът на сърцето ми, което щом го видеше, скачаше с пет октави над нормалното. Обаче се случи.

Седя на леглото и го гледам – прекрасен и спокоен, а то изпомпва апатично кръвта и се вълнува много повече при срещата с Мая, отколкото при секса с него. Чувствам се като инвалид, който гледа пързалката, но няма крака да се спусне по нея. Търкалям се по пластмасата надолу презглава, спирам се на пясъка и се чувствам тъпо.

- Имам чувството, че вече сме си казали всичко. Всичко се е изтъркало. – казвам аз и паля цигара, за да избегна погледа му. Димът отива право в лицето му.
- Наистина се умълчавам, когато сме заедно, но ми е приятно да си около мен. – отговаря той след кратка пауза.
- Преди беше забавно и различно. В последно време не е. Нещо изчезна. Някаква супер важна съставка, която не знам как да върна, но много ми се иска. Ти си страхотен мъж и го знаеш. Сигурно 90% от жените навън биха си тръгнали с теб. Останалите 10% просто имат гаджета и не могат. Но и аз не мога повече така.
- Вариантите са два – или да зарежем всичко или да опитаме отново. Аз предлагам второто.
- Добре тогава. Да опитаме отново. – решавам и гася цигарата в пепелника.

Тя изпуска все по-малка стуйка дим и постепенно угасва. Угасва така както всичко между нас. Знам, че ще се опитаме и ще се провалим. Ще завършим с гръм и трясък в пясъчника на пързалката или в някой пепелник от спомени. Пак ще плачем и ще си обещаваме, че раздялата е временна и нищо няма да промени. Обаче ще се случи.

Този път и сексът няма да помогне. Въпреки че е страхотен, въпреки че само той може да ме опре в стената, а после да завърти стаята, сякаш гигант играе с кубчето на Рубик. Но след него не остава нищо друго, освен употребен капут. Не ме кара да го пожелая пак. Не ме оставя със замислена умивка и тъп поглед в офиса.

Може би от толкова много давания и вземания душата ми вече не иска да търгува. Научила се е да се съхранява. Не се дава на никого. Запънала се е на пантите на вратата с четирите си крайника и не иска да излиза. Той е клекнал срещу нея, сложил е бурканче мед пред себе си и се опитва да я прилъже. Никакъв шанс! Жалко, защото е най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид всичко в него.

Паля още една цигара и се замислям какво ли прави Мая в момента. Знам, че съвсем скоро ще останем отново сами. Той ще си тръгне, защото няма да издържи нашето мълчаливо разбирателство. Нито безделието на счупеното радио „РОССИЯ”. Нито тежките погледи от портрета отсреща.

45 коментара:

Анонимен каза...

* Two thumbs UP *

:)

morrt каза...

Благодаря.

Unknown каза...

Наистина, тъжно...
за съжаление или не се случва за да даде път на новите чувства и преживявания.
Искам да вярвам, че това е така,
иначе би било прекалено жестоко за всички засегнати.

Анонимен каза...

Силно е. Замислих се, дали черният фон на блога, траурната кърпа на вратата и черната, лъскава хлебарка не засилват усещането за епитафия.
Понякога красотата е толкова недостатъчна в самостоятелната си завършеност, че просто няма какво да добавиш и се чувстваш излишен. И твърде често зад нея се крие единствено празнина.
Много ми хареса, поздравления!

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Невероятно и детайлно изображение на класическо зацикляне! Хлебарката е единственото хубаво нещо в така описаната обстановка, но няма шанс да разчупи омагьосания кръг.
"...и намирам боклука разпилян на пода и поне знам, че вече не е гладна" - това направо ме разби :)

Анонимен каза...

Понякога изпускаме момента, нали!? Идва, чука на вратата..."абе, айде, по-късно пак ще дойде и тогава ще отворя"...ама той не идва..
Случва се...уви, много често. Дано се научим най-накрая:)

Анонимен каза...

Силно и добре написано!! С най-искрено пожелание да е измислено. Грубо казано образа на самостоятелен, доказал се, но логично самотен, чувствено поизхабен човек, търсейки спасение в разбирането на евентуалната нормалност на това което му се случва. Съдбата на съвременния, самостоятелен, сравнително добре изглеждащ любовен перфекционист. Като се замисля, че това е съдбата на много от нас .. направо си е депресиращо.

Анонимен каза...

Надявам се не е толкова кофти (или истинно)колкото изглежда през очите на читателя,който въпреки че е свикнал на всякакви писания,нещо като това го кара сериозно да се замисли какво се случва в същото време със самия него.Читателят ти отправя пожелания за 'супер важна съставка'която по-дълго да се загнездва в най-важният мускул в тялото ти , и за една Мая с по-нормални размери

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Сигурен съм, че читателят ти прочитайки това, ако се отнася и за него, ще се замисли за много неща, които по навик не са за замисляне, а за каране по течението. А замисляйки, се ще се подсети за нещо важно - дълбоко скрито в него и никога незабравящо се, което ще му помогне да излезне от водовъртежа. Много стилно, точно и качествено изразено.

CBET каза...

Хех ... пиле ... сол в раната, понеже преди време аз избрах първият вариант, а лошото, е че душата с времето става все по-недоверчива и мнителна...

Анонимен каза...

А пък сърцето на възрастните хора тежи повече от 200 грама, средно 250 грама при жените :) Но съм съгласен, че с 250 грама заглавие не става. Виж, от "четвърт кило" по-скоро може да се получи нещо :)

Хареса ми как си го написала, браво!

А пък аз постепено започнах да осъзнавам долния цитат, който доскоро за мен беше просто набор думи:
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

Още не съм научил напълно урока, но имам известен напредък. Имам чувството, че и героинята на историята върви в тази посока.

Щом се замислям какво усеща героинята, значи е написано много добре. Още веднъж поздравления!

FANCY DAISY каза...

Сюрреалистичната Мая е невероятен художествен образ! Мила нотка в тъжното повествование:)Пожелавам бърз изход от зациклянето!!

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Сравнението, което си направила, е право в десетката - колкото и да обичаш сладко, едно бурканче мед никога не може да замести импулса в живота ти, макар и то също да не е никак лошо. Въпросът е кога ще се научиш не да се подлъгваш, а да искаш, ако съм разбрал правилно...

morrt каза...

Щом я няма тръпката, значи той не е Той.
"Това е толкоз просто и логично".
Според мен факта, че е "най-красивия мъж..." пречи на правилната преценка.
Позволявам си дори волността да допусна, че преценката е вече направена, но не ти се иска да е правилната.
Което не означава да го разкараш на момента - не-е-е, вземи всичко възможно от тази връзка. И добрият секс не се намира под път и над път, нали?
А има и едно (не)малко бонусче - "жените се обръщат след него и издават животински звуци", но той е с теб, нали?


P.S.
Естествено, говоря на героинята ти.
Ти не си такава. Ти силна и смела - едно женско "смело сърце".
:)

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

И твоят разказ отново ме накара да се замисля за това, колко е упорита човешката душа в устрема си да чувства истински неща, с колкото и пепел, прах и боклуци да се опитваме да я засипем. Благодаря!

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

И твоят разказ отново ме накара да се замисля за това, колко е упорита човешката душа в устрема си да чувства истински неща, с колкото и пепел, прах и боклуци да се опитваме да я ЗАТРУПАМЕ.

Отново благодаря :))

Unknown каза...

Толкова е вярно това за 2000 км. Минал съм от там и наистина това успява да изтощи всичко. Много е болезнено и абсолютно реално си го описала. Не знам дали си го измисляше, но за мен си е истина и не знам как по-добре да го коментирам.

Анонимен каза...

"а лошото, е че душата с времето става все по-недоверчива и мнителна"

Ммммне много невярно е това. С времето душата се развива става по богата. Съсипват я разочарованията обаче. Безвъзвратно. Било излъганa или самозалъганa. Всяка връзка сериозна несериозна дълга или еднодневка захапва по един залък от душата откъсва го безмилостно и го отнася завинаги със себе си. Колкото по толкова по. Залък след залък и на края остават никому ненужни огризки. Понякога в лъскава опаковка. Секса става досадно физическо упражнение особено ако е с друга оглозгана душа. Кариерата е за .. няма значение .. БМВ-то е бездушна машина по рождение която бързо губи смисъл ако няма с кого да се сподели. Бабата повече се е радвала на апетита на мъжете си отколкото героинята на БМВ-то си. Мая я чака светло бъдеще.

Безплатен обяд няма ;) човек трябва да знае какво иска и да го иска на време.

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Да, всяка връзка сериозна несериозна дълга или еднодневка захапва по един залък от душата откъсва го безмилостно и го отнася завинаги със себе си. Но душата постоянно се възстановява, стига да я оставиш на мира за известно време - също като тялото впрочем. Много на място казано.

Анонимен каза...

Когато се срещам тук с теб,
винаги се чувствам като в неделно кафене, ухаещо на кроасани и кафе,
малко запотено и не малко задимено, но с удобно канапе и винаги прясно миришещ вестник, който шумоли и цапа пръстите, татуира по влажните ми длани думи и изрази, които отнасям със себе си.
Обичам да идвам, да кимам мълчаливо на приветливия барман, който безгласно задоволява потребностите ми.
Приели сме тихото разбирателство с него, от уважение към собствените мисли, които не искам да споделяме, не защото няма какво да си кажем, а защото не желаем да променяме унеса от мълчаливата магия, с която всеки от нас подава, разменя и усеща желаната прожекция без да търгува, в проста връзка както между бастуна и слепеца му.
Обичам да идвам тук и мълчаливо с усмивка да си тръгвам, но не и днес :)))

Една моя въздишка:
http://pinchoftaste.blogspot.com/search?q=%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE

Videlicet G. каза...

Най-интересното е, че щом видя хубава жена да шофира, подчертавам да шофира, не да се вози в атрактивен автомобил, се питам - какво ли се случва вътре в тази дама в действителност? На мен все ми се струва, че (поне художествено) си застанала в една позиция на капризна, цинична, самотна жена; склонна си да се разнищваш, да разказваш себе си, а в същото време и на сантиметър не отстъпваш от изграденото амплоа. Много е интересно, хем искаш да е иначе, хем не се даваш. Хем самостоятелна, хем не върши домакинска работа, обаче винаги атрактивна. Сякаш действителността, нуждата от компромиси и това, че нещата не се случват, както ги копнееш, не се опция за теб в този свят. Хубав текст, поздравления, и не само заради таланта, а най-вече заради подбудата към размишление

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Най-хубавото е, че във всеки разказ се прицелваш към същността на нещата от напълно различна гледна точка. Разнищваш ги толкова конкретно и безкомпромисно, че читателят, ако не внимава, може да да забрави за миг, че там става въпрос за лирическата ти героиня, а не за самата теб. Впечатляващо, че самата ти не го натякваш постоянно, а позволяваш всеки да възприема творбите ти така, както ги усеща за себе си. Това вече те прави много добра!
:))

sovichka каза...

ехаа :^)) нямаше ме един ден, а вие тук какви неща сте сътворили!

Лора, понякога го изпускаме, а понякога идва в най-кривия момент и просто няма какво да му дадеш... само седиш и гледаш тъпо.

анонимен с пожеланията - благодаря ти за милите думи. да ти се връщат. без Мая, естествено :^))

cbet, то май няма правилен вариант в случая. за другото си прав. моята като че ли става по-цинична.

анонимен след него, и на мен това ми е много любим пасаж, но наистина трябва да те удари чука по главата няколко пъти, за да го разбереш. поне донякъде... уроци :^))

fancy_daisy, въобще не е сюрреалистична - ела ни на гости :^))

morrt, естествено, че говориш на героинята ми. :^)) добре, че поне някой прави разликата. :^))

анонимен предпоследен, като прочетох последните ти 2 изречения и се сетих за "вики кристина барселона", много приятен филм между другото - препоръчвам! та там главната героиня имаше една реплика - "не знам какво искам, но знам много добре какво не искам". та така... :^))

Светла, ако имах приз за най-мил коментар на месеца, със сигурност щях да ти го връча. :^))

NEDIA, поздрави за анализа! обаче купчината ламарина около теб, докато шофираш, не те прави по-различна патица от всички останали. :^))
иначе аз се давам, давам и компромиси правя, наистина.

поздрави на всички и до скоро!

silvercoin каза...

Ако си наблюдателен и достатъчно емпатичен към хората, които са ти интересни, можеш така да им влезеш в кожата, че да се изразяваш в първо лице. Така няма съществена разлика кой кой е. Просто роля.
А човек играе много роли, в някои от които е толкова добър, че не си личи къде започва гримът. Това е богатство, за което няма крадец.

Но пък Мая се казва най-красивата ми приятелка. И тя живее сама. Харесва засилката, но не и скока. Аз също. Бързо се уморявам и се налага да си почивам.

Чудесен разказ!

YFM каза...

sovichka, тъжно истинско и хубаво. Като свежо бяло лале, което ти свива сърцето, защото знаеш че до няколко дни ще е мъртво.
Коментарите с "анонимен": Хора, не боли, измислете си по един ник, станете индивидуалност..

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

На мен пък "анонимен" ми харесва повече от "индивидуалност" и ще си остана така - звучи малко като супермен :P

go! каза...

Защо батенца, Мая да е сюрреалистична? Хлебарка е, все пак...
А кой каза че БМВ-то е бездушна машина? Защо така с двата крака по далака? О има тя душа има и пера. Относно любовта лошото куче нищо не знае. Само хапе и си трае. Совите могат да си въртят главата почти на 360 нали? Чудесно спринцовка течен азот връз сърцата ни. Вея слънчоглед в знак на възхита.

sovichka каза...

go, ха-ха! последното ти изречение - много ме усмихна :^))

поздрави и весел уикенд!

Анонимен каза...

Hъммм! 'анонимна индивидуалност' ... съм или не съм? Ако не съм да стана или да не стана? Липсва ли ми индивидуалност ако не съм 'анонимна индивидуалност'? Едно знам със сигурност - блога има настройки а и авторката надали има сливи в устата. Иначе е чудесно че се чувствате като у дома си =)

go! има хора разработват човекоподобни роботи тамагочита ИИ и какво ли не още. Влагат целия си живот и потенциал с идеята да сътворят машината на машините приличаща максимално на хората и заместваща ги във всичко (евентуално и в секса). Замислял ли си се че на една жена са и нужни само няколко месеца за резултат пред който всякакви научни постижения са дупката на геврека? Разбира се всеки има право на избор. Аз просто се опитвам да разбера.

Carlin каза...

Колкото и странно да звучи, това, което най-много ми хареса в целия текст е, че хлебарката се казва Мая! Много подходящо име за хлебарка! (никой да не се обижда, лоши детски спомени, затвърдени от впечатления,придобити в по-късна възраст)
А може би въпросните 200 грама мускул просто мразят мед и веднага биха се пуснали, ако пред тях стоеше лимон...

Nadia каза...

Това за 2000 км и коментарът на Boogie Man... Дано не е вярно, дано не е вярно!
Защото започнах да пиша втори блог и ... дано не е вярно...
Поздравления. Винаги успяваш да ме докоснеш с това твоето черногледсво. :-) Бих ти пожелала все така, но нямам предвид черногледството, да знаеш!

go! каза...

@анонимен
ако сте един човек - към него отправям словата си
анонимен1 - вие на мосю дьо Сент Екзюпери му ебахте литературната слава! Ма не може секи втори цитат да е с Лисицата и Принца... просто таа книга не мое да обхване, рииш ли сички топици в интернетя. А се ползва под път и над път. Тя е написана от леко плешив чичи. Леко романтично-депресе със несъмнено сладки моменти. Точка. "Малкият принц" не може да обясни едромащабната структура на пространство-времето. Точка.
анонимен2
Има значи за майсторите-дознатели един разказ на Стивън Лийкок за китайския перач който дедуктивно по прането описал един свой клиент.. потърсете прочетете
"чувствено изхабен човек който търси спасение в реалността" това изречение ме зареди за около месец напред.(Аз наистина мислех че Совичка си е сова която е опитомила човек и му диктува - ако си млатил с клюна по китайска клавиатура смятай за кво главоболие говоря)
анонимен3
бате, само на Мая не посягай молим те...
анонимен4
все пак си мисля, че сте повече от един
анонимен5
супермен.. да бива, одобрявам
последният анонимен
БМВ-то има душа. точка. Относно роботите, докоснала ли те е някога 12 волтовата сервомоторностъпкова ръчица на българският робот "Робко 1" не ще погледнеш повече женска плът. екоетноарт. тая дума ти я посвещавам

Анонимен каза...

Иха! Посветиха ми дума =) Тенкс!

Анонимен каза...

ебаси мамата. щом безумно красивите немат шанс, за нас нормалните какво остава...

Анонимен каза...

Имената на героите са един път.Супер:)

morrt каза...

"ебаси мамата. щом безумно красивите немат шанс, за нас нормалните какво остава..."

А пък помисли и за нас, дето въобще не се вписваме в никоя от двете категории. Дето сме на два пръста ПОД дъното на таблицата.
Лошо, лошо...
Пак ще се пие. И пак от мъка.
:)

Анонимен каза...

съдба братче кво да правиш само пиячката оправя. и една серво ква беше ръка там. аре наздраве за умните поне

CBET каза...

Лелеееее ... струва ми се, че феновете на блога ставаме все по-вече и по-вече. Да вземем да си организираме периодични срещи (реални не виртуални), на които гледайки се над ръба на чашите да разискваме поредното емоционално изживяване на героинята?! ;-)

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...

Баси!

Супермен Двуеточие Пи
П.С. Нее, много калории ми хаби този подпис, явно няма да го бъде май :[

Arktika каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Анонимен каза...

abe hora stiga blagogoveino vcepenenie ! Aide napunete se za malko kritika ... shte q razglezim i ne dai si boje da si razvali stila {pu pu pu da ne ti e uroki}... ;-)

shoshko каза...

Благодаря ти за прекрасния разказ/споделяне. Все още ми е малко гузно когато надничам в нечии твърде лични неща, съпоставям ги с някакви мои лични неща, не знайно за чий, всеки човек е различен все пак... уфф, и мразя хлебарките... чуек, пиши, пиши много, пиши още, браво и за LIGHT-a тая събота!

кефиш (бъф, тъпо се чувствам като пиша някакви такива сигурно плоско-звучащи неща, но мама ме е учила като имам нещо хубаво да казвам, да не си го спестявам, и на себе си и на другите, та така)..

Unknown каза...

Мисля, че във всяка връзка настъпва един момент на стазис, когато си/сте на кръстопът и се чудите има ли смисъл. И най-красивото нещо омръзва, и най-пламенните целувки изстиват, и най-топлите прегръдки се превръщат в железен капан, от който искаш да се измъкнеш, та дори и с кървящ крайник. Това е решителният момент, онзи, който ще предопредели дали ще продължите заедно или всеки ще поеме по своя път. Въпросът е, че нито един от двамата не може да направи каквото и да било, за да поправи нещата. Защото поправянето на нещата всъщност не зависи от никого от двете "половинки" или "цели". Необходимо е да се намеси трети, който да прояви вниамние към единия от двамата. Тогава именно другият започва да вижда нещата, качествата, тялото, душата, които с времето е свикнал да пренебрегва. И тук става въпрос не просто за някакво заглеждане на улицата, ами истинска, реална заплаха. Непознат, който е привлечен и привлича твоята "половинка" повече от теб. Тогава в теб се събужда ловецът, завоевателят, онова друго "аз", което иска всичко за себе си и не би позволило да му отнемат най-ценното...

Анонимен каза...

Усещането да прочетеш преживени емоции и натрапчиви мисли, материализирани от някой друг е много странно....и хубаво
От дълго време се отказах да чета, просто нищо не докосваше душата ми...И сега се чувствам странно, преоткривайки някаква вкоренена страст да попивам всеки ред...Много си добра в това, което правиш..Сякаш миришеш на мен :)

Анонимен каза...

"Може би от толкова много давания и вземания душата ми вече не иска да търгува. Научила се е да се съхранява. Не се дава на никого. Запънала се е на пантите на вратата с четирите си крайника и не иска да излиза."

Много е добро! Така е, уви: дори когато даваш плащаш цена.

Поздрав и успех!