200 грама мускул

_______________________________

Тези дни около мен е тихо и спокойно. Живея в стария панелен апартамент на моята най-добра приятелка. Сама. Там, където до скоро лежеше дядо й. Сега лежи в гроба си. На външната врата всеки ден ме посреща и изпраща неговия некролог и черен плат във формата на пеперуда. В жилището са останали само тишина и тъмнина. Кафявите щори, които приличат на рогозка, са спуснати до земята – посрещат всеки слънчев лъч и го убиват на място.

Мебелите са стари и дървени. Върху леглата дремят китеници – кафяви и оранжеви. На стената висят черно-бели снимки на някогашното семейство – оттам ме гледат сериозно баща, трима сина и една забрадена мъжка майка. Баба Илийца. И тя умря отдавна. Представям си как е шетала тук – без ропот, без да се оплаква. Готвила е, чистила е, грижила се е за четирима мъже всеки ден, всяка година. Еволюирала е, за да се появя накрая аз – русата, разглезената, разголената. Аз, която никога не съм се занимавала с домакинска работа, защото винаги е имало кой да я свърши вместо мен. Аз, която карам БМВ с би-ксенонови фарове и кожен салон. Аз – гордата, циничната, самотната.

Истината е, че не съм съвсем сама. В кунята живее Мая. Мая е най-голямата хлебарка, която съм виждала през живота си. Имам чувството, че ако се изправи на задните си крака, ще ми удари шамар. Когато броди по изтъркания балатум, маките й лъскави крачета произвеждат шум. Толкова е тежка, че не може да се катери по шкафовете. С Мая си приличаме по едно – и двете ходим здраво стъпили на земята.

Като самостоятелни жени, още в първите дни се разбрахме – когато аз влизам в кунята, тя влиза под шкафа. Понякога, когато се прибирам от работа, намирам боклука разпилян на пода и знам, че поне вече не е гладна. Мая има характера на невротичен пинчер.

Тези дни се върна и той – най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид точно това. Стоян има тъмни и тесни очи – „азиатски листец” – така ги наричали някъде из топлите страни. Малък чип нос с перфектни извивки. Меки и чувствени устни. Те ме целуват най-добре от всички устни, които съм опитвала през живота си. Когато сме навън, жените се обръщат след него и издават животински звуци, което идва да подскаже, че на драго сърце биха разтворили краката си под тестостеронното му тяло. Той е голям и силен, точно колкото трябва да бъде един мъж и когато съм около него се чувствам като запетайка. Женска запетайка - слаба и беззащитна. Преди това ми харесваше.

- Колко си мъничка! Ако отслабнеш още малко и ще изчезнеш съвсем! – казва той и ме целува по корема, близо до бемката, която толкова харесва.

Когато ме гледа, очите му искрят и се смеят. Преди това ме радваше. Сега ме натъжава. Не знам какво ми става, нито как да му го кажа. Просто всичко изчезна още първия път, когато замина в чужбина. Сега единственото, което ни свързва е пазара в магазина и секса късно вечер. Между тях текат служебни разговори. Тече тъп сериал по телевизията. Тече безразличието на моята есен.

Преди да замине, двамата плакахме, обещавахме, че всичко ще остане същото; че някакви си 2000 километра никога няма да убият ритъма на 200 грама мускул. Ритъмът на сърцето ми, което щом го видеше, скачаше с пет октави над нормалното. Обаче се случи.

Седя на леглото и го гледам – прекрасен и спокоен, а то изпомпва апатично кръвта и се вълнува много повече при срещата с Мая, отколкото при секса с него. Чувствам се като инвалид, който гледа пързалката, но няма крака да се спусне по нея. Търкалям се по пластмасата надолу презглава, спирам се на пясъка и се чувствам тъпо.

- Имам чувството, че вече сме си казали всичко. Всичко се е изтъркало. – казвам аз и паля цигара, за да избегна погледа му. Димът отива право в лицето му.
- Наистина се умълчавам, когато сме заедно, но ми е приятно да си около мен. – отговаря той след кратка пауза.
- Преди беше забавно и различно. В последно време не е. Нещо изчезна. Някаква супер важна съставка, която не знам как да върна, но много ми се иска. Ти си страхотен мъж и го знаеш. Сигурно 90% от жените навън биха си тръгнали с теб. Останалите 10% просто имат гаджета и не могат. Но и аз не мога повече така.
- Вариантите са два – или да зарежем всичко или да опитаме отново. Аз предлагам второто.
- Добре тогава. Да опитаме отново. – решавам и гася цигарата в пепелника.

Тя изпуска все по-малка стуйка дим и постепенно угасва. Угасва така както всичко между нас. Знам, че ще се опитаме и ще се провалим. Ще завършим с гръм и трясък в пясъчника на пързалката или в някой пепелник от спомени. Пак ще плачем и ще си обещаваме, че раздялата е временна и нищо няма да промени. Обаче ще се случи.

Този път и сексът няма да помогне. Въпреки че е страхотен, въпреки че само той може да ме опре в стената, а после да завърти стаята, сякаш гигант играе с кубчето на Рубик. Но след него не остава нищо друго, освен употребен капут. Не ме кара да го пожелая пак. Не ме оставя със замислена умивка и тъп поглед в офиса.

Може би от толкова много давания и вземания душата ми вече не иска да търгува. Научила се е да се съхранява. Не се дава на никого. Запънала се е на пантите на вратата с четирите си крайника и не иска да излиза. Той е клекнал срещу нея, сложил е бурканче мед пред себе си и се опитва да я прилъже. Никакъв шанс! Жалко, защото е най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид всичко в него.

Паля още една цигара и се замислям какво ли прави Мая в момента. Знам, че съвсем скоро ще останем отново сами. Той ще си тръгне, защото няма да издържи нашето мълчаливо разбирателство. Нито безделието на счупеното радио „РОССИЯ”. Нито тежките погледи от портрета отсреща.