Бум, бейби, бум

_______________________________

Да попадна за втори път на рекламния фестивал в Албена беше най-досадното нещо, което можеше да ми се случи. Битакът на суетата. Извратена чалга някаква. Все едно пиеш Bacardi, а някой е изсипал половин кофичка пясък в него. Няма преглъщане. Всъщност е толкова тъпо, че дори алкохолът не помага. Само усилва болката. Изтърпявам стоически с гордо пияна глава. Между чашките съм си измислила игра, нещо като класация. За скалпа на всеки криейтив директор получавам 10 точки; за моя шеф: 18, понеже жена му охранява доста сериозно; за копирайтър и графичен дизайнер: 2 точки, акаунтите ми носят по 1. За криейтив директорът на една агенция, която не понасям, получавам минус 10 точки и глоба от 100 лева. Много неприятен тип.

Обаче хората са толкова скучни, че отсега виждам как ще си подритвам нулата към София. Добре, че поне морето е наблизо. Шляпам с босите си крака, посинели от студ, и му обяснявам, че тази година за последно се виждаме, но другата пак ще дойда – възможно най-бързо. Просто знам, че ме чака и се притеснява. Точно му казвам, че и аз го обичам и телефонът ми звъни – Вася.

- Ало!
- Здрасти, Кат. Как си.
- На половина в морето.
- Значи си добре.
- Аха, а ти?
- Аз съм бременна.

Изчаквам минута мозъкът ми да смели информацията, но той е по-бавен от всякога.

- Моля?
- Бременна съм, казвам...

Пак се опитва да тръгне. Пак нищо. Не знам какво се казва в такива случай, може би честито или много се радвам за теб, но вместо това от мен излиза само едно:

- Ебаси майката!

И мълча.

- Ало?!
- Да, тук съм.
- Не знам как е станало и за мен е малко шок, но ще го родя. Защото то това е прекрасно, нали? И ще си имам бебенце.

Кажи нещо, Катя, бързо измисли нещо, каквото и да е, по възможност мило.

- Ъ-ъ-ъ... Да, да, разбира се. Ще бъдеш страхотна майка!
- Надявам се... Ще се обадя на момичетата да им кажа. Звънни, като се прибереш в София да поговорим, че сега ми е мазало в главата.
- Окей, целувам те.
- Чао.

Седя на ръба на морето и вече нищо не е същото. Ква класация, кви 100 лева. Докато се размотавам из Албена и най-големият ми проблем е да уцеля тоалетната чиния, а не да оповръщам цялата баня и после да чистя пияна, и без това шибаната тоалетна хартия винаги е свършила, тя е създала нов живот. Сигурно е по-малко от сантиметър, вътре в нея, малко червейче. Ще се появи от нищото и ще преобърне всичко.

Вася! С нея ли говорих досега по телефона? Поглеждам последния ми разговор – Вася пише. Ужас! Моята по-малка сестра. Тази, с която винаги седях на един чин в немската. А когато ни изправиха пред учителския съвет, аз не издържах, понеже бяхме толкова напушени, и започнах да се смея. Класната ни по руски - мечето Ръкспин, побесня и ни изгони. Последно предупреждение за изключване. Момичето, с което слушахме по цял ден The Verve на лилавия ми дискмен – едната слушалка за мен, другата за нея. Бяхме толкова влюбени в Richard Ashcroft, че гледахме клиповете му по 40 пъти. Една от най-любимите ми жени, която куфееше на малкото си легълце под раздиращите звуци на Nirvana, а над нея висеше един огромен гоблен на пикаещо момченце, за който винаги съм й завиждала. Момичето, с което изпихме една опаковка диазепан и всички врати в училището започнаха да се клатят вълнообразно. А после аз си въобразих, че са ме налазили стадо оси, най-големият ми кошмар, и й казах, че тия хапчета не струват. Тази Вася. Утре тя ще бъде майка, а до вчера беше дете. Даже не съм разбрала кога сме пораснали.

След минута, две телефонът ми звъни на пожар. Момичетата. Още преди да вдигна, знам какво ще ми кажат. София:
-Копеле, Вася е бременна!
- Знам.
-Ебаси майката!
Вини:
-Седни някъде, защото до 20 секунди максимум мисля да ти счупя главата.
-Не се напъвай. Вече е на парчета по плажа.
Зу:
-Ти знаеш ли какво е станало?!
-Вася е бременна.
-Ебаси майката!

И мълчим. Няма нужда от думи. Всяка знае какво се случва в главата на другата. Една и съща лента тече в четири глави едновременно. Първа страница на вестник Шок. Знаехме, че хората имат навика да се женят и да създават семейства, даже бяхме ходили на няколко сватби. Но целият този цирк винаги отшумяваше някъде далеч от нашия свят като едва доловимо ехо от паралелна реалност.

Обаче сега една от нас е бременна. Заразата е в селото. Ако протегна ръка, мога да разровя листата и да видя малките й смъртоносни микроби по камъните. Всяка се страхува нейния малък свят от ром, задимени заведения и мъже да не се разпадне на пелени и лайната в тях. Време ли е вече? Кога дойде. Всяка се е пуснала по пързалката на квото дойде и не мисли за нищо. А матката ръкомаха с пръст към презерватива. Тик-так, тик-так!

Времето не лети, а се телепортира. Осем месеца по-късно аз, Зу, Вини и София сме се наредили като ненужни пешки пред родилния дом и всяка държи глупава бебешка играчка в ръцете си. Как минаха тези месеци, толкова бързо, кво стана – направо не знам. Вася сложи за първи път халка на ръката си, с която още не мога да свикна, а аз за пръв път бях кума. Хотел, сватба в пещера. Церемонията започва след 20 минути, а момичетата закъсняват. В тях е букета, някаква супер специална спирала за булката и връхната й дреха.

Вася е оголен нерв и хвърля стоманени стружки от очите си. Младоженецът е бяла платноходка. Пита ме дали е нормално толкова да му се потят ръцете. Кумът съхранява грижливо халките в малкия джоб на сакото си, точно до двете пакетчета кока. Пъпчива ритуална дама с неприятен дъх.

„Днес сме се събрали тук, за да венчаем тези прекрасни млади хора...”

Само намигам на камерата. Ресторант с балони и кошници цветя. Обикалям гостите с нелепа книга за пожелания, в която някой на втора страница написа – „Абе, вие сте ебахти пичовете, аз такъв коз не бях пушил никога!” Сменям книгата с бутилка черно Bacardi и от един момент нататък повече разливам, отколкото пия.

А сега чакаме тя и бебето да излязат. Не-знам-си-коя-АГ-болница. Не, копеле, тва не е за мене. Никоя не иска да пусне бутилката и свободата си. Егоцентрични жени, които се въртят по оста на собствената си личност. И ги е страх да се сблъскат с новия човек. Чудят се дали ще могат да въртят и неговите обръчи. Не искат и да знаят. Не са готови. Не съм и аз.

Не искам до книгите ми на Буковски да седи книга на доктор Спок. Не искам да разпечатвам на принтера списък с 300 неща и в него вместо ниските сиви обувки на Stella McCartney или червената рокля с голи рамене, да отмятам лястовица на помпа за кърма. Не искам да пропускам EXIT фестивала. Не искам да ставам в 5 часа сутринта, за да ме режат от хълбок до хълбок. Не искам да се снимам пред родилния дом, а до мен да гърми цигански оркестър. Не искам да облепвам ръбовете на мебелите с изолатори, за да не се нарани. Не искам да ме буди в 3 през нощта и да трябва да ставам с махмурлук един час по-рано, за да го водя на детска градина. Не искам да седя до пясъчника с другите тъпи майки и да обсъждаме кой какви пердерта си е купил и колко струва новата му кухня. Не искам парола за www.bgmamma.com с аватар – снимка на мен и бебето на първия му рожден ден. Духайте свещичката.

Не искам, но ще стане. Някой ден и аз ще вляза в матрицата, ще спра цигарите поне за 9 месеца и ще науча всички магазини за бременни в София. Защото така правят добрите майки. Ще седя пак пред родилния дом, но вместо да махам от паважа, ще гледам от вътрешната страна на прозореца. Мъжът ми ще обикаля долу със служебната си Тойота и огромен букет цветя, който после ще трябва да изхвърли, защото 100 пъти съм му казала, че в болницата не разрешават цветя, но той въпреки това ги купил. Ще знам, че не е любовта на живота ми, онази, за която мечтаех като малка и си представях в часовете преди да заспя, онази, която превръща мозъка във въглен, а сърцето в пепел. Но за сметка на това ще бъде добър татко. Бебето ще лежи някъде около мен – малко и сбръчкано, и ще се казва Роня или Катерина. И ще се надявам да има клющавото ми тяло, но не и ръбатия ми характер.

- Кате, бързо, фотоапаратът!

Измъквам тежкия Canon от чантата и се прицелвам с най-ниската си бленда. Вася излиза и очите й светят. Поглежда ни и предава огъня нататък. Май е щастлива. Странно, защото изглежда като ужилена от гигантска пчела. Лицето й е подпухнало, окръглено, главата й сякаш е станала двойна. Обаче не, очите не лъжат – щастлива е. Идва към нас и показва малкото човече, а момичетата крещят и гледат умилително, сякаш са открили чанти на PRADA с 90% намаление. Знаех си. Мигам през визьора на фотоапарата и не смея да го махна. Така все едно всичко е на филм. Около мен самовлюбените восъчни фигури на мадам Тюсо се топят под бебешкия огън на очите му. Зу прави смешни физиономии над малката му глава със същото старание, с което вчера е симулирала оргазъм.

- Защото виж го к’во е. Толкова малко, не е истина просто!
- Кате, ще му станеш ли кръстница? – пита ме Вася, а косата й блести на слънцето и прави зайчета по лицето ми.
- Моля?
- Кръстница... На детето ми.

Нямам представа какво се очаква от мен и кой е правилният отговор, но виждам, че за нея е адски важно и знам, че ще направя всичко, за да се чувства добре.

- A man’s got to do what a man’s got to do.
- Благодаря! Просто исках да си точно ти. Искаш ли да го гушнеш?
- По-скоро не.
- Стига, де, не бъди такава.

Въобще не искам да го гушкам. Имам чувството, че ще му причиня нещо лошо. Постоянно наранявам себе си, а какво остава за другите хора. Представям си как го изпускам без да искам и пихтиестата му глава се плисва по бетона. Ад. Те няма да издържат гледката. Аз няма да издържа погледите им. Кимам отрицателно, но тя пак ме спъва с онзи нейн поглед – мисловен шамар някакъв и слага малкия в ръцете ми – нежно и внимателно.

Вдървявам се цялата и не смея да мръдна. Мускулите ми са опънати до болка лифтени въжета. Малката му глава се килва неестествено назад, разбира се, че няма как да я държи изправена и е ужас. Дори не мога да гушна едно бебе, а какво остава да възпитам дете. Вася се смее и намества малката топка на лакътя ми. Копринено, полупрозрачно човече. Изведнъж извърта черните си очи и спира право в моите. Гледам го и аз. Кво ли си мисли. Сигурно му изглеждаме ужасно тъпи всичките. Иска да се върне обратно на онова топло, меко място и да не го занимават с глупости. Обаче няма как, бейби, започвай да свикваш – такъв е животът.

- Въпреки че се държиш като изрод, знам, че ще си най-прекрасната леля на света. И обещавам да не ти се смея много, ако в един момент не издържиш и покажеш някакви чувства.
- Аха. Супер! А ти вече можеш ли да пиеш?

Пак онзи поглед. А после ми се усмихва любовно с прекрасните си бели зъби от 9-ти клас, както когато се напушвахме в градинката след първия час – в 8:10 сутринта, и аз казвах някаква простотия. И пак е тя.

Изпращаме ги до колата – чисто ново семейство в чисто новото им комби и гледаме как се смаляват до малка бяла точка в хоризонта. И пак оставаме само ние четирите. Толкова е тихо, че чувам как нежните пролетни листенца се плъзват по грапавия асфалт, преобръщат се няколко пъти и застават на глава.

- Абе, някой иска ли бира? – връща ме София и измъква една двулитровка от багажника на колата ми.

Дори не знам кога я е пъхнала там. Пием от бутилката и си я подаваме една на друга – нежно и внимателно. Разговорът тръгва в някаква си негова посока. Няма и помен от бебета. Вятърът отлепва от нас миризмата на болница и го понася някъде напред в годините, на 30 или на 32, няма значение, до тогава имаме време. Абе, искате ли довечера да се напием заедно, ама само ние четирите, без никакви мъже. Четири глави кимат утвърдително.

И изведнъж става точно както едно време. Само с една мъничка разлика. Която ще се уголемява все повече и повече. Като озоновата дупка. Докато накрая ни погълне и ни вкара в матрицата. Всички до една.