За котките и хората

____________________________

Още в началото на нашата връзка му казах – Не бутай реката, тя сама си тече*. После опитах всичко. Забивах карфица на всяко място в тялото си, което ставаше апатично към него. Събуждах всеки нерв за любов. Хващах сърцето си с ръце и го раздрусвах здравата.

- Това е той – крещях му право в двете камери – Просто ти трябва малко време да го разбереш.

То ме поглеждаше с досада, хващаше края на одеалото и се завиваше презглава. Тичах към мозъка, за да убедя и него. Давах успокоителни на цинизма и се надявах да припадне някъде дълбоко в съзнанието ми. Лъсках чувствата до блясък, а после ги полирах за него. Бях сигурна в едно – и двамата заслужавахме малко щастие. И аз, и той.

Любовта ни е на две седмици и половина, все още няма оформени ръчички и краченца, сигурно и сърце още няма, а той ми изпраща SMS – „Znaesh li, ti si Chovekyt. Bih napravil vsichko, za da zaspivam i da se bydq vsqka sytrin do teb”.
Няма какво да му отговоря. Седя в средата на стаята, а ръката ми, държаща телефона, виси като откачена. Знам какво иска да чуе. Но вместо него ми се иска да му кажа как сутринта храних едни гълъби на прозореца. Те кълвяха със сивите си човки по мрамора и гълтаха големите късове хляб като гъски. Моите малки градски гъски.

Двете ми котки бяха притихнали на бюрото, точно зад един моливник-сърце – подарък от първото ми гадже. Опашките им се измятаха във въздуха като камшици. Зениците им се раздуваха трескаво във формата на дебели, месести пържоли. Може би тъкмо това виждаха в гълъбите. Не малки беззащитни гъски, а вкусно кърваво месо, което да облизват от козината с грапавите си езици. Може би тъкмо това виждах и аз в него.
Искаше ми се да му се обадя и да го питам кой ще бъде котката и гъската в края на нашата история. Но не го направих, защото вече знаех. Бях загубила прекалено много пъти преди това. Просто нямаше как отново да е мой ред.

Взимам телефона и изстрелвам набързо - “Znaes, ce nyama kakvo da ti otgovorya. Suzalyavam…” Докато съобщението пътува към Младост 1А, аз пътувам към морето. Там ме чакат няколко приятеля, овъргаляни в алкохол и пясък, един бар, на който да лежа по цял ден и десетки, стотици чаши с мохито, наредени като кегли за боулинг. Така си ги представям, докато шофирам по магистралата и от гледката скоростомера скача с няколко октави.

Забравям колата на паркинга поне за 5-6 дни и се просвам на плажа с разперени ръце и крака, сякаш искам да направя снежно човече в пясъка. Около мен някой разказва виц и всички се смеят. От другата ми страна момче и момиче разпъват палатката си и от време на време спират, за да се целуват. Далеч от бара се чува кехлибарения глас на Leela James. Гледам нагоре и за нищо не мисля. Главата ми е куха и празна. Тежи най-много 10-15 грама. Точно колкото торбичката с коз в задния джоб на късите ми панталонки.

Изведнъж няколко глави изплуват в пространството над мен и започват да се клатят – моите приятели. Хващат ме за ръка и изчезваме към бара. Тичаме и се смеем като деца. Разминаваме се с познати физиономии – качили малко тен и свалили всички дрехи от телата си. Препечени на слънцето, с вързани коси, от които се сипе пясък, без лак по ноктите, без грим по лицата. С открити на слънцето вагини и скрити зад големите си Ray Ban очи. Голи и свободни. Tакива, каквито никога няма да ги видя в града.

Излягам се на един дунапренен бял дюшек и се намествам удобно в най-любимото ми състояние – полу-сънено, полу-пастетно. Дълго време наблюдавам колко добре пасва светло червения лак на малкото ми шоколадово тяло. Педикюрът ми прилича на миди, подредени по големина. Мърдат в единия край и ми се усмихват. Красива барманка с лунички по носа носи цяла табла с мохито. Искам да увия несигурните си китки около врата й и да я целуна по устните. Дълго и влажно, докато всички около нас се надървят. Тя сякаш ме разбира. Усмихва се и ми намига с котешкото си око, оцветено в лешник. След по-малко от секунда виждам как прекрасния й задник отнася празната табла към бара. Той се клати на забавен каданс наляво и надясно, сякаш се плъзга по невидим халф пайп и от движението всичките гривни по нея танцуват.

След първото мохито се сещам за него. Мислите ми хвърчат като стадо делфини и пътуват към София. Но вместо да ги изкова на латиница и да ги изпратя по тях, се оглеждам за молив и нещо за писане. На масата до мен се въргаля руло тоалетна хартия. Стои и чака като портиер на сграда в Манхатън да дойде поредната заблудена душа и да си избърше лайната малко по-нагоре в дюните – долината на белите кръпички. Там, където растяха пясъчните лилии. С твърдите си листа, които бодяха задниците им и белите цветове, които радваха очите им. Клечаха спокойно в жегата сред лайна и остатъци от коз. Най-прекрасните цветя на земята.

Взимам рулото тоалетна хартия и с крив, пиянски почерк драскам:

Имам надежда тип грахово зърно,
Че вещицата любов е наблизо.
Но когато те чуя да ме обичаш,
Гласът ти е реклама за дамски превръзки.
И разбирам, че нямаме шанс.
Любовта ни е макдоналдс.
Но ще опитам отново, познаваш ме.
Да завра език в устата ти.
Облизвам те за последно, любов...
Имаш вкус на червено Marlboro
Аз имам сетивата на непушач.

***

На третия ден той се появява. С тоновете SMS-и, на които не зная какво да отговоря. С хилядите неизказани думи, които трябва да чуя. Точно тук, на моето море. Дойде с ремарке от ревност и антология на своите изисквания под лявата ръка. Да си я чета на плажа. Не хареса моята барманка, нито моите приятели. Не хареса и това, че не го целувам и винаги пускам ръката си първа. Мразеше ме задето не съм му измислила мило име, което да крещя на целия свят. Или поне на бара след третото мохито.

Дойде и опостуши всичко. Построи си бетонен замък до моята палатка и закри слънцето. Дръпна шалтера точно на песента на Боб Марли, която всеки ден се точеше на тънки ивици от дебелите колони и настояваше “I know a place where we can carry on”.

Гривните на барманката престанаха да танцуват. Луничките й изчезнаха. Моите приятели също. Лилиите обърнаха главите си на запад. Спря тока на цялото море и пусна филм на ужасите на 12-инчовия си лаптоп. Прожекция специално за мен. И той от нуждата за любов и щастие – взе намеренията ми и ги превърна в чалга песен.

Седях на бара срещу него – болезнено трезва и вече знаех точно какво да му кажа. Цялата сила на морето се беше събрала в мен, готова да отстоява правото да разнасям малкия си задник и бутилка ром по плажа. Без да давам обяснения и без да получавам любов. Сама със своите пясъчни лилии.

- Не мога да живея без теб, разбираш ли? – беше последното, което чух от него, докато го изпращах към колата.

Знаех, че трябва да го успокоя някак, но вече нямах думи за него. Може би във всяка връзка има опреденен брой букви, които трябва да си кажете. Точно преди минута моите се бяха изчерпали, бях изразходвала и последната и остана само мълчанието.

След по-малко от час тръгнах и аз. Карах на около 150 километра зад него. Може би тъкмо това разстояние вечно не ни достигаше, за да се докоснем един до друг. От всяка клетка в мен капеше вина. Навън също валеше. Знаех, че съм му причинила ужасна болка. И тя ще остане завинаги там – в неродената ни любов на две седмици и половина. В недоразвитите й кранчеца и ръчички, в липсата й на сърце. Знаех, че няма да ми прости и ще страда още дълго, дори никога повече да не се видим. Ще го боли само от мисълта, че съществувам.

*будистка мъдрост