Оригами

___________________

Режа света около мен с ножица. Тя е едра, груба и със сини дръжки. Почти нищо не искам да оставя. Животните - не, тревичките - не, слънцето - и то пада в кошчето. Винаги оставаш само ти. Изрязвам те старателно и правя вълнообразна линия около петте пръстчета на десния ти крак. После продължавам към ръцете и онази смешна прическа, която аз не понасям, а ти толкова харесваш.

- Престани да се опитваш да ме променяш! - въртиш назидателно показалчето си, което току-що съм освободила от големия лист хартия.

Винаги когато кажеш нещо подобно, ми иде да ти махна главата. Едно неволно трепване на мускула на ръката и главата ти отива в кошчето заедно с животните, тревичките и слънцето в мен. Но никога не го правя. Продължавам упорито по линията на листа и те изрязвам целия. А после ти искаш да си тръгнеш.

- Просто не искам да бъда с теб! Свободата ми е по-важна - казваш и скачаш от розовото ми бюро.

Гледам те как вървиш по розовия паркет, който едва открих преди години в един магазин на бул. "Христо Ботев". Тогава много се радвах, дори оставих бакшиш от благодарност. А сега ме е срам и се опитвам да изтрия цялата си Барби същност, защото не пасва на пънкарската ти прическа. Лъкатушиш между играчките на кучето и не мога да разбера какво искам повече - да те погаля по хартиената глава или да те настъпя с костеливия си чехъл.

- Много сме различни и никога няма да се получи, разбираш ли? - обобщаваш с лекота, докато разглеждаш снимките от абитуриентския ми бал.

Дори там съм с розова рокля и изглеждам щастлива. Много преди да те срещна. Имам голямо деколте, което хлабаво покрива малките ми гърди. Дрехата отпред е толкова къса, че когато седна, черните ми бикини надничат в пространството пред мен и се втренчват в съучениците ми, които никога повече няма да видя. Иска ми се да ти изкрещя, че още тогава имах десетки обожатели. Ходеха след мен в ресторанта или подпираха небрежно ръка на раменете ми, като отчупена дъска на пейка. Аз се смеех престорено и флиртувах. Измислях си бъдещите им професии и животи. Но после те ме наричаха по малко име и ме връщаха пак в този ресторант в шапката на НДК и усещах, че е прекалено блудкаво, за да е истинско. Може би още тогава съм знаела, че трябва да запазя първата си любов за теб, но не съм и подозирала, че ще бъдеш малко човече без сърце. Че хартиената ти душа е водоустойчива на моите сълзи. И те никога няма да те накарат да избледнееш. Дори един нюанс по-малко. Нищо!

Искам да ти кажа всичко това, но ти не ме слушаш. Изучаваш една снимка, на която излизам с цветя от входа, а главата ми е в мащаб 1:1 с твоята.

- Тук си по-хубава - сочиш снимката и кимаш уверено - С червена коса.

Само се усмихвам, но не ти вярвам. Вече се уморих да се променям заради теб. Седя голяма и недодялана и ме е страх дори да те докосна, за да не се разпаднеш така, както любовта между нас - на малки хартиени атомчета, които се опитвам да събера вече няколко години, но те полепват по потните ми пръсти и губят срока си на годност.
Хващам те внимателно с ръце и вместо сърце ти рисувам по-голяма пишка.

- Остави ме на мира! Вече отдавна не сме заедно, забрави ли?! - крещиш ти и махаш с малките си краченца във въздуха.

Представям си как те смачквам в юмрука си и те мятам в боклука. Но после пак те вадя, заглаждам грапавините по душата си, докато не се разкрещиш отново право в лицето ми, и пак те мачкам. И пак те вадя. Като sms, който ти пиша 12 пъти, преди да го изпратя, защото търся точните букви. Губя ги и ги намирам пак. Макар сама да знам, че на света не съществува дума, с която да те върна при мен.