Капитан Планета от 4-тия етаж 2

___________________________________________

Винаги, когато срещна потелциалната любов на живота си, правя следното:
А) разтръбявам на всички около мен колко е вълнуваща цялата история
Б) оправям маникюра си до съвършенство
В) повтарям точка А.
На втория ден, откакто платонично познавам новия си съсед, на прозореца ми се разиграва нечовешки театър. Сменям рокли, маски и сценично поведение и с любопитството на начинаещ актьор, поглеждам с крайчеца на окото дали публиката е доволна. Край на анцунга и домашните дрехи! Разхождам се облечена така, сякаш ще ходя на теартална премиера в края на 30-те.
Той излиза от време на време на балкона, отваря бира и сяда на белия си пластмасов стол с оранжево покривало. Пуши цигара от цигара и гледа пред себе си. В нищото. За да съм сигурна, че аз съм притегателната сила на погледа му, решавам да измия прозорците вкъщи. Естествено само от страната, която е видима за него. В крайна сметка не трябва да се хабят сили нахалост. Изнамирам отнякъде кофа, парцали, вестници и препарати и ги нареждам внимателно на бюрото си така, както са подредени секс играчките в магазин. Обувам най-късите си панталонки и една оскъдна тениска и се залавям за работа.
Единственият проблем, който мога да срещна е фактът, че никога през живота си не съм мила прозорци. Оглеждам ги известно време, сякаш да ги предупредя, че трябва да внимават с мен. Навеждам се и им хвърлям още един поглед от друга гледна точка. Мамка му, никога не съм знаела, че прозорците ми са толкова мръсни. Нищо чудно, че пичът не ми обръща никакво внимание. Вероятно той въобще не може да ме види през пелената прах, кал и сажди. Връзвам косата си на висок кок и прехвърлям единия си крак от другата страна на парапета.
След 50 минути неистова борба със стъклените стихии и почистващите препарати, проклинам деня, в който е измислена домакинската работа. Прозорците са все така черни, само че вместо небрежно прашасали, сега са кръгообразно-замазано мръсни. Водата се е съединила с прахта в някаква адска химическа реакция и тече под формата на кал по стъклата. Така те приличат на дъното на чаша, която до скоро се е радвала на кафе, а след секунди ще разгадае бъдещето на своя консуматор. Ръцете ми са до лактите в пяна, показала съм 90% от физическата си същност през прозореца, прахтя и от време на време избърсвам чело с върха на китката си. Ако падна и се размажа на паважа, поне знам, че ще е от любов. Какъв трагичен край за моята пиеса, мисля си, търкайки петнистото стъкло. Единствената ми утеха е, че съседът все по-настойчиво гледа към мен. Можело значи! Ето ти романтика, дори сред кал, пот и мърсотия, тръшвам се аз, и хвърлям парцала в кофата. Решавам да оставя прозорците на жената, която чисти вкъщи. В крайна сметка основната работа вече е свършена. За финал просто пускам косата си, за да може да види той колко е дълга и как блести на слънцето. Пускам една небрежна, неопределена усмивка и се прибирам.
На третия ден вече съм си го измислила напълно. Той е перфектен физически, по малко егоцентричен и малко темерут, но това винаги ми е действало мотивиращо. Вероятно 3 или 4 години по-малък от мен... Е, никой не е съвършен! И най-важното – има куче! И то не просто куче, а английски булдог, което го прави и по малко ексцентричен. Сигурно практикува десетки нестандартни пози в секса.
Със сигурност е маминото синче на родители, които живеят в Иван Вазов. Таткото е избрал апартамента след хиляди огледи в три предпочитани от него квартала. Най-престижните, естествено. Накрая се е спрял на този – зелен, горски, екологично чист и спокоен. После са го обзавели. Отишли са до Солун с буса на приятели и са накупили от ИКЕЯ всички тези модерни бели мебели и асиметрични вази. На края са му взели и чисто нова мазда или тойота, и са пуснали ненагледният си син да плува сам в бурните води на живота. Изкъпан, напарфюмиран и подготвен. За мен!
Дори вече знам как се казва. Тодор. Точно това е името, което му отива – едновременно строго и загадъчно. Започвам да се чудя как ли ще му викам на галено, защото Теди май звучи тъпо. А той има стил. Носи симпатични тениски и ризки на раета, които ужасно му отиват. Слуша минимал, което е съвсем нормално за момчета на неговата възраст. Педантичен и подреден, той чисти всеки уикенд поне по 4 часа на ден. Защото така го е възпитала майка му. Знаех си, че миенето на прозорците е хитър ход, мисля си, докато го гледам как тупа, прахосмуче и мие с един парцал. После пренарежда книгите на лавицата, като тактува с едната си ръка. След това започва да танцува. Поне съм сигурна, че не е гей. Те никога не танцуват толкова нелепо.
На петия ден Тодор прави купон, а аз установявам, че или не е толкова висок, колкото съм си го представяла, или всичките му приятели са гиганти. Няма проблем! Може би е по-малкият брат на капитан Планета, така че всичко е наред.
На шестия ден Тодор ми маха! Ей така, докато бърша прахта от дисковете си, облечена в официална черна рокля, той вдига ръката си, поздравява ме и се усмихва. Аз седя и гледам вцепенена, и не мога да разбера сънувам ли или това наистина се случва. Затварям и отварям очите си. Той пак ми маха! Не знам коя дата сме, но е толкова хубаво! Сякаш губя девствеността си отново, но този път без болката. В душата ми тече неистов празник с пиршества, вакханалии и всичко както си му е реда. Аз се престрашавам и му махам. Той ми маха пак! Страхотно!
- Долу – прошепвам тихо и соча с палеца си към земята.
Той клати главата си ту на изток, ту на запад и не знам това „Да” ли означава или не, но се обличам бързо и хуквам през вратата. Нямам време да чакам асансьора, затова слизам по стълбите като взимам 3 стъпала за едно. Най-накрая съм долу! Отварям тежката желязна врата със скърцане и го виждам!
Моят най-прекрасен Тодор всъщност е висок точно колкото мен – 1.65 с начални белези на оплешивяване. Той е на 29, казва се Динко и е роден в Лясковец. Нямам представа къде е това, но явно е много весело място, защото вместо “е” там казват “и”, така че думи като “едно”, “ела” и “евентуално” звучат като “идно”, “ила” и “ивинтуално”. Освен това вместо “как” казва “кък” и живее срещу нас под наем. Дори кучето не е негово – някакъв приятел го оставил за седмица, тъй като заминал на море.
Аз съм леко смутена, гледам пред себе си и имам чувствто, че не съм мигнала нито веднъж от около 25 минути. Ако бях с приятелите си, щяхме да отбележим това като някакъв супер рекорд и да го отпразнуваме, но сега съм просто объркана. Къде, по дяволите, е моят аристократичен 22-годишен лигльо? Този, който щеше да ми къса нервите, да се караме, сдобряваме, а после да правим най-перверзния секс в живота ни. Имам чувството, че по стълбите нещо се е объркало и съм попаднала в грешната приказка. Не знам как да реагирам, нито какви са ми репликите. Единственото, което знам е, че някой облиза шоколада от тортата и за мен остана само олигавено желе с изтекъл срок на годност.
В главата ми настъпва Третата световна война. Фронтът ми е разбит и предприемам отстъпление. Въобще нямам представа къде са ми пехотинците и артилерията. Пръснати по бойното поле лежат ранени войници, целите в кръв. Бездиханни. Из ротата е настъпило пълно отчаяние. Танковете ми са катурнати на покрив и изпускат кълбета дим. Не знам какво да правя. Оглеждам се отчаяно, яхвам последния останал кон и изчезвам.
- Трябва да тръгвам. – обяснявам, като поглеждам часовника на телефона си. Уж времето ужасно е напреднало.
- Приятно ми беше. Няма да ти искам телефона, тъй като знам къде да те намеря – казва той и ми намига.
- Аха. – отговарям аз след кратка пауза и изчезвам зад желязната врата със скърцане.