Капитан Планета от 4-тия етаж

______________________________________________

Закусвам, обядвам и вечерям мента, глог и валериан. Това е най-добрата напитка, измислена след Кока Кола. Моето бяло шишенце от 300 ml спокойствие. Дори нямам сили да изглеждам безразлична. Единственото, което правя, е да шофирам постоянно. Сменям маршрути, сфетофарът сменя цветовете си. Явно животът тече и без мен. Затворила съм прозорците и въртя един и същи диск за 16-ти път. Не знам на какво е, не чувам музиката. Очите ми се насълзяват и предното стъкло плувва във вода.
Стичам се по улиците из центъра. Стигам кръстовище и се разделям на две, за да се срещна отново две преки по-надолу. Времето тече с мен безмълвно, без да ме притеснява. Сякаш е най-добрият ми приятел, завърнал се за малко от чужбина. Знае, че няма смисъл от думи, нужно е само присъствие. Знае, че трябва да мина през всичко това в тишина. Вървим си двамата и мълчим.
Около нас се стрелкат хора. Щастливи, гневни, самотни, влюбени хора. Бабите на Патриарха са клекнали на малките си столчета и продават цветя. Приличат на изкоренени оклюмали слънчогледи в началото на есента.
Телефонът ми звъни постоянно. Любимите хора. Извеждат ме навън – на разходка, на пикник, на бира, на купон, на кино. Всичките ме гледат по един и същи начин – сякаш някой е умрял.
На петия ден решавам да остана у дома. Колеги, приятели, съседи – всички ми се сливат в едно мазно петно, което бръщолеви и ръкомаха, а аз не мога да разбера какво иска да ми каже. Чувствам се като аутист сред тълпа хиперактивни деца. По-добре да остана сама.
В стаята ми се въргалят разхвърляни по пода десетки списания. Лаптопът мига на скрийсейвър. Побутвам мишката и пред мен лъсва белият лист. Чакам известно време. Нищо. Не ми се пише, не ми се мисли. Буквите са станали противни. Пръстите ми лежат на клавиатурата безжизнени, сякаш са от нечие чуждо тяло. Виждам смърт по белия ми лист. Не мога да повярвам!
Поглеждам през прозореца срещу мен, за да събера мислите си и точно тогава го виждам. В новата фън-шуй сграда срещу нас, тази, която толкова псувах, защото се намърдваше между мен и гората, на един балкон около 15 метра от моя, простира симпатичен млад мъж по боксерки. Навежда се към легена и хваща някоя дреха с небрежно движение, сякаш е простирал цял живот. После се изправя, а мускулите на гърба му се опъват като въжетата мокро пране пред него. Пак се навежда. Боксерките му плътно заемат формата на две перфектни половини. Две половини на един по-добър свят. Мислено благославям всички строители и бетонни постройки в София. Майната й на гората!
Пичът срещу мен има най-мощното тестостеронно тяло. Изпраща сигнали към мен, които ме удрят глухо в главата и тя съвсем се изпразва. Сърцето ми започва да говори на неговия си език все по-бързо. Не, то не говори. Сърцето ми пелтечи от възбуда и разплисква бясно кръв наляво и надясно по цялото ми тяло. А онзи продължава да простира. Сигурно по негова скица са дялкали обвивката на римските богове! Той е толкова съвършен, че може да изпрати всички участници в конкурса Мистър Вселена да се мотаят на пясъчника с кофички и гребла. Релефът на тялото му е така порцеланово излят, че всичко около него изглежда като грубо нахвърлян макет на нещо нереално.
Не мога да разбера дали от толкова успокоителни халюцинирам, или това се случва наистина. Стоя вече минута или две, и аз полугола по боксерки, и не мога да мръдна. Знам, че трябва, защото, ако се обърне, ще ме види, но главата ми отказва да се върти. Тя е като жак, който е намерил идеалната букса - удобно й е и не иска да мърда наникъде. Чувствам се като каменна статуя, олицетворяваща всички томове труд на Фройд. После той изведнъж се прибира.
Сядам обратно на стола, а белият лист ми се смее. Оглеждам се да видя какво мисли моята депресия за това, което току-що видяхме, обаче нея я няма! Никъде! Ослушвам се отново – нищо! Станало е чудо! Моята най-вярна спътница, която тези дни ме беше хванала за гърлото и ме душеше; която изсмукваше всички успокоителни от опаковките; която бъркаше с такава лекота в мозъка ми, сякаш в буркан с ягодово сладко – просто е изчезнала. Запретнала е дългите си поли и тихо на пръсти се е измъкнала през вратата. Без да я чуя, без нищо да каже, без дори да се сбогува. Майната ти, шибана свиня, пляскам аз ръце из апартамента с разширени до лудост очи. В крайна сметка интелигентните хора не трябва да страдат дълго. Хващам импулсивно телефона и набирам:
- Ало! – чувам от другата страна.
- София, ти знаеш ли кой живее срещу нас?
- Моля?
- Ти знаеш ли кой живее срещу нас?
- Не?
- Капитан Планета!
- Моля?
- Капитан Планета, само че без униформата. На 15 метра от прозореца ми се разхожда най-прекрасното същество на земята и просто ей така си простира - полугол, разбираш ли?
- Охо! Back in the game, а? Радвам се, че вече си по-добре.
- А аз се радвам, че имам такъв съсед!
Затварям телефона и все още не мога да повярвам! Светът се завъртя и ме изплю от по-добрата си страна. Просто ей така - обърна компаса и аз се оказах на острова със съкровището. Там, където има много плаж, малко хора, слънце и един хамак, на който двамата с моя съсед се люлеем денонощно. Русалки допълзяват от морето и ни дават да пием от шепите си кокосово мляко. Голи туземки разхлаждат вятъра с перести листа. От движението огромните им гърди се поклащат ритмично. Ние се люлеем, любим и ликуваме. Целият свят е изписал едно голямо „Л” и се върти със скоростта, с която той влиза и излиза от мен. Бавно. След всеки акт загорели мъже ни носят печено месо, прободено на големи опушени прътове. Ядем с пръсти и късаме със зъби. После пак се любим, а звездите ни се смеят. Не мога да повярвам!
Самият живот е дошъл при мен и иска прошка. За всичко, което ми причини тези дни. Умолява ме да се усмихна, пълзи в краката ми и ги целува. Накрая оставя пред мен подарък. Плаща греха си с по една човешка фибра за всяка сълза, която съм проляла. Така се появява той...
Лягам успокоена с мисълта за него. Вече съм сигурна, че където и да ходя каквото и да ми се случва, той е там и ме чака. С неговия леген, пране, мускули и всичко останало. С това, което все още не знам. Може би с ревнива майка, брат – наркоман или баща – чеченски терорист. Нямам представа! Единственото, което знам е, че всичко тепърва предстои. И колкото и да съм цинична, си обещавам, че този път ще бъде хубаво.
Надигам се плахо от леглото като виновно дете и поглеждам скришом през прозореца. Усмихвам се, като виждам, че отсреща свети. Той е там и ме чака. Моят капитан Планета от 4-тия етаж.