Пепеляшка

______________________________

Понякога любимите хора изглеждат далечни и непознати. Имаш чувството, че мислят, говорят и се радват на абсолютни тъпотии. Изплюват думи, които падат на земята и оставят мокра следа, но никога не стигат до теб. Или поне не този път. Не тази вечер.
Седя в бар, забит на метър под земята, и случаят ми е точно такъв. Заобиколена съм от най-близките ми хора, но никога не съм се чувствала по-сама. Опитвам се да следя изражението на лицата им, но виждам през тях. Старая се да уловя „мимиката” на ръцете им, но единственото, което забелязвам е как дима от цигарите се стрелка право нагоре към тавана, къдри няколко лупинга и пак продължава. Понякога имам чувството, че в мен живее противен социопат, които предпочита да общува с предметите и техните явления, но не и с хората и техните емоции. Точно днес точно този социопат се е излюпил от черупката си, здрависал се е моята приятелска същност и я е сложил да спи. Останал е да бди и да наблюдава естествения ход на цигарения дим. Нищо повече.
- Мисля да тръгвам. – чувам го да казва на приятелите ми. Те поглеждат учудено, но понеже така или иначе не го харесват особено, го пускат да си ходи с облекчение.
Излизам от заведението и вървя в права линия по бордюра. Ляв. Десен. Ляв. Десен. Връзките на единия ми кец са странно завързани и образуват сърце. Паветата свършват и някак естествено сядам и се кротвам на тротоара. Понякога, когато не искам да мисля за нищо, обичам да гледам колите, които идват насреща, и да познавам марката им само по фаровете. Почти никога не успявам.
В далечината, от другата страна на улицата, виждам силует в къс минижуп, високи черни ботуши и дълги негърски плитки. Виждала съм го и преди – виси тук всяка вечер – точно на ъгъла между площад Македония и Алабин и чака своите клиенти. Моят любим травестит. Никога не спира желаещите с ръка. Просто си виси, сякаш знае, че притежава нещо по-различно от всички останали. Нещо, което го отличава. Сякаш осъзнава факта, че дори с пристегнат в чорапогащника член, пак има кой да го пожелае. Завиждам на самочувствието му. Въпреки това никога не го приближавам, за да не разваля магията. Винаги ме е страх, че жълтеникавата светлина на уличните лампи ще раздрби лицето му на нещо уродливо и грозно. Предпочитам да следя от разстояние самоуверените движения, с които отмята плитките от едното рамо на другото.
Социопатът в мен обича да наблюдава хората и да се убеждава, че са празни, безсмислени и сбъркани същества. Просто една купчина от кожа, кокали, хрущял и никакъв мозък, която след известно време ще се сбръчка и ще стане съвсем ненужна. Така вече е сигурен, че наистина няма реална причина да си говори с тях.
Докато съм се загледала в поредната кола, до мен спира ръждясал Опел с хъркащ двигател. От него излиза още един травестит. Каква хубава вечер, мисля си. Той е облечен в бяло латексово яке, ужасно къс минижуп и чорапогащник на ромбоиди. Мускулестите му крака са завряни във високи бели ботуши 43-ти номер, отново латексови, с тънки като жилото на пчела токове, на които дори аз трудно бих ходила. Той обаче се справя блестящо. Вади запалка от малката си чантичка, пали цигара и ме поглежда учудено.
- Не ми приличаш на проститутка. – казва и процежда дима през големите си зъби.
- А ти не ми приличаш на жена. – отговарям аз.
- О, я, майната ти!
- И на теб!
Новият ми приятел затраква наоколо, прави няколко несигурни крачки и сяда на тротоара до мен. Поглеждам го – черна дълга перука, силен грим и отсечени мъжки черти. Заедно с цигарения дим в ноздрите ми нахлува евтин сладникав парфюм.
- Имаш ли нещо за пиене?
- Не.
- А какво правиш тук?
- Нищо.
- Харесва ли ти?
- Кой?
- Травеститката. – казва той и сочи с муцуна силуета на отсрещната улица.
- Аха.
- Това е Бианка. Тя е най-красивата! След нея е Емилия. Една дребничка такава, Джуджецето й викаме. Всички други са алкохолички.
- Справят се с по 5-6 мъже на вечер. Сигурно не е лесно.
- Така е. Ти по мъже ли си падаш?
- Аха.
- И аз. Обаче съм бил и с жена. Не я обичах, просто я съжалявах. Още в самото начало й казах, че съм гей и е рисковано да живее с мен, защото всеки момент мога да я изоставя. А тя ми отговори, че дори хетеросексуалните се развеждали.
- Има логика.
- Бях с нея, защото исках да създам поколение. Не всеки гей си вижда семето, а това ми беше мечтата. Малкият сега е на 10. Всяка ваканция се виждаме. Купувам му подаръци. Още отсега го карам психически да свикне с мисълта, че съм гей. Щото реално съм си гей. Обаче не искам сина ми да е такъв. Предпочитам да е нормално момче.
- Как да стане, като баща му се разхожда в пола на площад Македония?
- Е, никой не избира родителите си. И аз не съм искал баща ми да ме пребива, но какво да се прави...
Седим двамата един до друг, пушим и мълчим. До преди малко мислех, че аз имам проблем – не се разбирам с никого. Мислех, че жените сме по-глупавата част от човечеството, но тогава какво остава за мъж, който се опитва да прилича на жена? Какво съм си въобразявала! Пичът до мен воюва с целия свят или поне с по-лошата половина от него. Всяка вечер задушава ташаците си в найлонов чорапогащник и се надява детето му да порасне нормално момче. Всяка вечер описва с грубите си мъжки ръце припряни женски движения около члена на някой клиент. Всяка вечер излиза на площада, където светлините на нощта се сливат с блясъка на евтините му бижута. Просто защото това му е работата.
Имам приятел, който, когато е в депресия, отива в Пирогов, сяда пред кабинета за тежки счупвания и след по-малко от час излиза като нов. Без никаква депресия. Тази вечер аз седнах до мъж с тежко счупване в мозъка. Толкова тежко, че дори и в Пирогов не могат да му помогнат.
- Понякога, - продължава Пепеляшка - докато чакам клиенти, гледам хората в светещите прозорци и искам да съм като тях. Вися на тоя студ, гадно ми е, а те вътре се топлят, гледат телевизия. Аз клинча тука – за 10, за 20 лева. Ебаси мизерията! Минават коли, отварят се прозорци и ме замерят с каквото им падне – шишета, кисело мляко, прясно мляко...
Свила съм се до тротоара почти на кълбо и вече не го слушам. Той се е изправил до мен на високите си токове и не спира да говори. Двамата образуваме човешка удивителна, която стърчи сред центъра на София и доказва колко удивително нелеп може да бъде животът. Един травестит и един социопат по средата на своите недоизпушени цигари. И в края на своята поредна-нищо-не-значеща вечер.