4 чифта цици и едно погребение

______________________________________________________

На 11 юни преди 26 години съм се родила аз. Не знам почти нищо за този ден. Знам само, че преди да ме роди майка ми е изяла 2 килограма ягоди. Знам, че денят е бил сряда, че съм се излюпила малко преди да започне култовия „Сънчо” и че на излизане от болницата майка ми е била 41 килограма. Когато я видял, баща ми казал:
- Леле, ами ако умре, кой ще гледа бебето?
На 25-тия си рожден ден миналата година не знаех много повече за себе си. Знаех, че не обичам морски деликатеси, въпреки че обожавам морето. Че не мога да вървя на високи обувки повече от 3 часа, но въпреки това имам 18 чифта от тях в гардероба си. Че любовта е най-якото нещо, което някога ми се е случвало, но никога няма да притежавам. Тя е като нечовешката 25-годишна учителка по английски с дълги крака, аз – като сдухания пъпчив зубър, който тя поглежда съжалително, усмихва се и подминава. Задължително. Оставам с домашните и с някакъв горчив извод, че най-яките неща в живота са създадени, за да ги нямам никога. Те са създадени за други яки хора, но не и за пъпчивата ми мутра.
С други думи – любовта пак е отворила краката си, но не за мен. Аз обаче имам четири истински приятелки, които са до мен във всяко агрегатно състояние – когато съм физически болна, психически болна или просто болна по Него. И естествено – когато имам рожден ден. Така че ето ме – с разписан лист за отпуска, два огромни сака за 3 дни и еуфория, която ако се трансформира в енергия спокойно може да затворят АЕЦ Козлодуй за няколко месеца. В колата до мен е моята най-добра приятелка София, с която седнахме на един чин в първи клас и оттогава останахме заедно. Отзад е Зу – с пънкарската си душевност и 10 грама коз. А до нея е Вася – единственото момиче, което е било по-слабо от мен. В 8-ми клас беше 39 килограма и много се дразнеше, когато го разказвах на всички. Само Вини я няма, защото трябва да довърши дипломната си работа. На мен първо ми става криво, защото исках всички да се съберем заедно, и без това от толкова време не сме го правили, но момичетата палят някакъв коз и след по-малко от 5 минути не мога да чуя мислите си от смях по магистралата. Пушим и пеем “Don’t stop me now” на Queen. Вася никога не знае текста на песните и го измисля в движение, от което става още по-смешно. Около нас кара някакъв симпатичен млад тип с Ауди, като ту ни изпреварва, ту кара успоредно с нас и се усмихва.
- Абе, тоя е толкова готин! Кой го е оставил сам? – чуди се София, докато дърпа от коза.
- На кого му трябват мъже, когато си има приятелки? – питам и натискам газта още повече. Пичът остава назад. Ние продължаваме да пеем.
И наистина за какво ти е един брой ташаци, след като имаш 4 чифта цици на твое разположение. Може би не в онзи контекст, но пък винаги насреща, винаги готови да те изслушат, да се напият с теб и да ти кажат истината право в пиянския нефокусиращ поглед. Вася ни разказва за някакво предаване, което е гледала по National Geographic. В него обяснили как преди мъжете имали YY хромозома, но после нещо се бъгнало и взели една от нас. След време се очаквало Y хромозомата съвсем да изчезне, а с нея и мъжете.
- Един ден просто няма да ги има, копеле! – казва Вася и свива рамене.
- Е, тогава и ние ще изчезнем.
- Не. Просто ще започнем да се самовъзпроизвеждаме. Така казаха.
- Абе, вие луди ли сте?! – прекъсва ни София - Въобще не искам никой да изчезва. Аз мъжете ги харесвам, така че няма да е зле да се навъртат наоколо от време на време.
Явно всички започваме да мислим какво ще правим без Y хромозомата, защото се умълчаваме. Решавам да си купя все пак онзи вибратор, защото никога не се знае. Давам ляв мигач на кръговото и влизаме в бетонния Слънчев бряг.
- Да останем тук – предлагам аз – По това време на годината на морето все още няма много хора. Ако има – те са тук. Може да отидем на Смокини или Варвара, обаче се съмнявам да има някого, така че ще ни се наложи наистина да се самовъзпроизвеждаме.
- Оставаме! – категорична е София.
***
Озоваваме се на Какао бийч, заобиколени от приятен хаус, приветливо слънце, което казва добър ден на побелелелите от зимата ни кожи, и слаби силиконови девойки по розови бански. Зу през цялото време ги гледа лошо:
- Щото погледни ги, копеле, какви са счупени Барбита. По цял ден са заети с това да вадят пясъка от изкуствения си маникюр или от силиконовия си гъз. Не мога да понеса дори гледката само!
После се заема да прочете отново 4-те смс-а, изпратени от новата й страст. Пичът явно въобще не е заинтересован, защото няма ни вест, ни кост от него цели 5 дена. Освен това думите му, когато ги има, са едни неопределени и вяли. Няма как да й го кажа. Зу започва да размишлява на глас дали да му се обади. Решава, че не е добра идея и ще почака той да звънне. Изброява всички причини за своето решение, после се кротва за момент и отново започва да се чуди дали все пак да не звънне. Започва да ниже причини „За”. След като няколко пъти ме пита какво всъщност да направи и „той защо не ми звъни бе, копеле”, решавам, че е по-добре да се направя на заспала, защото вече сериозно ми писва.
София е на съседния шезлонг и също е заета с телефона си. Тя има стабилно гадже вече две години, което никоя от нас не може да понася. Той е обсебващ, флегматичен и трудно прави причинно-следствена връзка между нещата. Всъщност направо е тъп, обаче София твърдо отрича:
- Не е глупав бе, копеле! Просто веднъж като малък е паднал жестоко на главата си, докато е тичал, и оттогава нещо му е станало. Но пък е ужасно хубав!
Никоя от нас не го намира за хубав, обаче всички мълчим.
Вася също е със сериозна връзка. Там обаче нещата отиват от влюбени към безнадеждни. Последната една година прекарва все повече време с него и все по-малко с нас. Когато сме заедно тя говори постоянно за него, а когато ни писне, просто му се обажда и отново не спира да говори. Оглеждам се – и трите ми приятелки са заети с телефоните си – проекция на техните гаджета, любовници или просто познати, с които са правили секс. Мислят какво да кажат, задраскват го, после го премислят пак и в крайна сметка го изстрелват в смс, някъде далеч от морето, към точката на тяхната любов. И трите са потънали в своя любовен микрокосмос. А уж този уикенд беше само за нас четирите! Y хромозомата щяла да изчезне, ама друг път! Не и докато е обсебила така настойчиво главите ни.
Настроението ми за рожден ден започва да се изпарява по-бързо от леда в Мохитото. Слънцето казва „Чао” и кожите ни настръхват от хладния вятър. Събираме кърпите и изчезваме към хотела. Все пак в този курорт има достатъчно алкохол, така че да забравят не гаджетата си, а направо малкото си име, успокоявам се аз. Поне за един шибан морски уикенд.
Момичетата продължават да пишат смс-и.

***