Албена 4

_________________

Последната вечер в Албена партито е катастрофално, бих казала, ако искам да придам повече драматизъм. Иначе е просто тъпо. Всички сме наблъскани в „Горският цар”. Вътре бичи диско от 80-те, а самият клуб изглежда като селска дискотека в края на 93-та. На всичкото отгоре съм с една рокличка, която не само е прозрачна, но и има свойството да пропуска всички минусови температури право в младото ми, настръхнало тяло, както и да привлича някакъв досаден чужденец. Измъквам се към външния бар и срещам Безименния.
- Така и не намерих обицата. – казва той.
- Лоша работа. – отговарям.
- Как си?
- Горе-долу. Партито тази вечер е ужасно. Трябваше да го направят пак на Фестивалния плаж, а не в тази дупка. Все пак е последна вечер.
- Така е. За мен най-якото парти беше първата вечер.
- В сряда ли?
- Не, в четвъртък. Тогава се запознах с една готина руса мацка.
Аз завъртам на пръста си кичур от златните си коси и прехапвам устни. Чудя се дали да го питам как се казва тая мацка, защото съм сигурна, че не помни името ми. Решавам да ни го спестя взаимно и изплювам едно глупаво „аха”.
- Аз ще тръгвам – казва той.
- Аз също. – отговарям и двамата напускаме храма на 90-те.
Вървим по главната алея на Албена и единственото, което кънти между двете редици хотели, е звукът от моите токчета. С всяка крачка, започвам да се чувствам все по-неловко. Едно, защото тракам неистово и второ, защото вървя с човек, чието име не помня, но знам, че има бенка от вътрешната страна на лявото си бедро. Все едно съм гледала филмът отзад напред и вече знам какъв е финала, но някакъв нелеп режисьор иска да му кажа началните реплики. Малко съм объркана. Явно и Безименният се чувства така или просто иска да си мълчим, защото не обелва и дума.
- Жалко, че не взехте нито една награда. – стрелям с първото нещо, което ми идва наум.
- Да, така е. Аз мислех, че ще спечелим. Даже си бях подготвил и реч.
- Е да, но рекламата, която спечели във вашата категория наистина беше най-добрата.
- А така. Ритай сега падналия.
- Каква беше речта?
- Нищо особено.
- Глупости. Ето сега имаш възможност да я кажеш. Може да не е пред цялата зала, но пак е нещо.
- Исках да благодаря на звукозаписното студио, с което работим.
- Как се казва?
- „Златен век”.
- Добре. Нещо друго?
- Не, само това.
- Доста скучно.
- Да, сигурно затова не взехме награда.
И двамата се смеем.
- Аз завивам тук на ляво. Към моя хотел. – казва ми той и се спира.
- Окей. – съгласявам се аз.
- Беше ми много приятно. – казва Безименният, а на мен това ми се струва най-тъпото нещо, което можеш да кажеш преди финалните надписи и то на човек, който знае, че от вътрешната страна на лявото бедро имаш бенка.
- И на мен ми беше приятно. – отговарям тъпо аз.
Той се навежда, целува ме неочаквано и изчезва. За части от секундата усещам, че не мога да тръгна. Тялото ми стои по средата на улицата, неподвластно на никакви физични закони. Обръщам се назад и виждам колегите ми на около 20 метра зад мен. По-добре да повървя сама, мисля си. Токчетата ми кимват утвърдително и тръгваме.
Чудя се дали ако му бях казала, че мога да готвя спагети, той щеше да ми отговори, че ги обича твърдо сварени, а после щяхме да си ги подаваме и изяждаме върху части от настръхналите ни тела. Дали ако му бях казала, че знам всички сонети на Шекспир наизуст, той щеше да загаси лампата и да ме слуша как ги рецитирам в тъмното гола, без въобще да ме докосва. Дали ако може да правите секс, без да си знаете имената, след това може да превъртите филма и да го изгледате заедно отначало?
Сетих се за професора ми по „Възрастова психология”. Гледай да намериш по-бързо човека - обясняваше ми той - защото колкото повече порастваш, толкова по-трудно ще става. Аз мислех да му кажа, че планетата, на която живеем, отдавна не е годна за отглеждане на деца. Тя е планета за правене на свирки, едночасов секс и 10-минутна баня след него. Планета, където единственото име, което помниш, е това на удоволствието.