4 март 2008 г.

Срещи с неочакван край

__________________________________

Като чуя 8-ми март и се сещам за една снимка от детството – черно-бяла, аз държа надпис „Честит празник, мамо!”. После я занесох вкъщи и майка ми много се трогна. Сещам се, че баща ми отдавна спря да ми подарява цветя на този ден. Че едва ли някой въобще ще ми подари каквото и да било. За пореден път на този празник съм сама.
Измъквам се от леглото. Вкъщи няма никой. На масата лежи бележка „Честит празник! Целувки: мама”. Май някой все още ме възприема като момиченцето с надписа.
Докато си мия зъбите мислено се карам на жените откъде я измислиха тая шибана еманципация, която ме кара да си нося сака от морето сама. После се сетих за проститутките. Миналата година явно съм била в яка депресия, щом опрях точно до тях. Не знам защо, но имам навика в най-свежите дни да се забивам в най-гнилите дупки. Така попаднах в оня публичен дом.
Първо минах през един вестник с обяви, 2-3 телефонни разговора и дълги увещавания с моята съвест, че „споко, нищо няма да ми се случи, пък и това си е баси experience-а”. На кратко – решавам да си играя на кандидат-компаньонка и да видя дали филмът „Хубава жена” има повторение в българска среда.



Среща номер едно

Звъня на обява: „Предлага работа на момичета като компания на платежоспособни господа. 2000-2500 лева на месец. Дискретност.”
Уговарям се с някакъв пич за среща на следващия ден в 1 на обяд пред билетния център. Той записва телефона ми, уж за да ми звънне към 12:30, ако има проблем. Обажда се веднага след като затварям, явно да се убеди, че наистина съм аз – реална и тръпнеща за ебане и пари.
На другия ден в 12:59 се заковавам пред билетния. Наоколо се навърта влюбен младеж с роза. Най-вероятно чака любимата. Аз чакам някакъв шибан сутеньор. Оглеждам внимателно всички. Нищо.
След минута-две напрегнатият ми взор вижда господин, който изглежда подозрително. Особено като тръгва право към мен. Вече направо съм сигурна, че е той. С огромни, червени уши и нос и черно кожено яке. Сигурна съм, само дето оня ме поглежда и ме подминава. Започвам да се псувам, че явно не съм се облякла подходящо и к’во въобще гледам толкова стреснато.
Суетя се още известно време и мъжът се връща. Решавам, че ще чакам той да ме заговори. Оня не спира да звъни по телефона, дава наставления. Към 13:15 изчезва отново.
Аз решавам, че днес явно не е ден за улов и въобще май не ми е ден. Чакам още 5 минути и след последен, изучаващ средата поглед, се омитам.
Среща номер 1 = 0.



Среща номер две

Уговарям се с поредния за 18:30 на площад „Гарибалди” пред KFC. Обявата: „Добре изглеждащи момичета до 25 години за компания предимно на чужденци, много високи доходи”.
- Трябва ли да знам английски? - питам аз.
Оня се смее.
Зареждам се на площада. Въпреки цялата си решителност имам чувството, че стърча толкова нелепо, че едва ли друг път в живота ще ми се отдаде възможност да изглеждам по-тъпо. Оня закъснява яко. Решавам, че тоя път няма да се предам и му звъня. Пичът ми обяснява, че то нали е час пик и той се е заклещил в някакво задръстване в „Младост”. Няма как да мръдне просто.
- Е, к’во правиме са'? Ще работя ли за теб или не? – нервирам се вече съвсем на сериозно.
Оня ме съветва да му се обадя утре сутринта след 11, за да си направим нова среща. Е, имало начин да изглеждам и по-тъпо. Започвам да си мисля, че да станеш проститутка в София не е лесна работа.
Среща номер 2 = 1б.



Среща номер три

Вече ми писва да мръзна по разни чупки и ъгли на София и решавам да се навра директно в развалената, миризлива уста на някой публичен дом. За целта се обаждам в клуб. Слушалката вдига любезна мадмоазел и следват:
Въпрос номер едно – На колко години си?
Въпрос номер две – Работила ли си досега подобно нещо?
След кратко словесно обискиране лелката ми обяснява къде точно се намира клубът и че мога да мина по всяко време.
- Добре тогава, до утре в 12:00. – захлупвам слушалката с облекчение.
За всеки случай звъня в още няколко клуба. Прави ми впечатление, че навсякъде телефонът се вдига само от жени.
На другия ден се отправям към паметника Левски, близо до който се намира въпросният клуб. Първият етаж е необитаем. Качвам се на втория. Той изцяло е зает от бардака. Посреща ме масивна врата със СОТ и някакъв стряскащ звънец. Звъня.
Напук на всички телефонни разговори от женски тип вратата се отваря от мъж. Не, той не е просто мъж. Отваря ми страшилището на моят инстинкт за самосъхранение. Пред мен стои 100-килограмов масивен сутеньор с малки очички и огромно шкембе.
- Здравей – избаритончва ми той.
Май и аз казвам „Здрасти”, обаче мислено обмислям варианта дали да не се представя за служител от Енергото и да кажа, че идвам за отчитане на топломерите. Стегни се, викам си, и влизам.
Вляво от мен има кухня. До нея баня и стая. Отдясно има две врати. Дебелакът отваря една от тях. Вътре се помещава нещо като хол - кожени дивани и огромен телевизор, в който са вперени два чифта очи – и двата на проститутки. След като се настанявам, разговорът потича:
- Кога си звъняла? – процежда оня.
- Вчера вечерта. – тананикам аз.
- Работила ли си като компаньонка досега?
- Не, не мога да кажа, че съм работила.
- Как така не можеш да кажеш? Или си работила, или не си.
- Не съм.
- Добре. На колко години си? Откъде си?
- На 23 от София.
- Питай нещо, ако те интересува.
- Условията. От кога мога да започна да бачкам, ей такива неща.
- Смените са от 8:00 вечерта до 6:00 сутринта или от 10:00 вечерта до 8:00 сутринта, но има и дневни. На теб кога ще ти е удобно?
- Няма значение, устройват ме и двата варианта.
- Можеш и през деня, така ли?
- Да.
- Добре, това е много хубаво! Тогава също има смени. Ето например както е тя – посочва една от проститутките – на работа днес от 12 на обяд. През деня има по-малко хора и затова остават две, най-много три момичета. Вечер е малко по-натоварено.
- Значи ако идвам тогава ще взимам повече пари, така ли?
- Няма да изкарваш повече пари – киска се оня – Вечерта има повече клиенти, но и повече проститутки. Обаче ще си изкарваш парички, спокойно. Лична карта си имаш, нали?
- Да. Защо?
- Ще ти трябва, като тръгнем на адрес и ни спрат куките за проверка. Да не ни бавят нещо и да ни разпитват каква си, що си. Или ако те викне клиент в хотел. Там винаги искат личната карта, нали знаеш?
- Не, не знам. А тук идват ли куки?
- Не, няма от какво да се притесняваш. И клиентите ни са читави. Ще те посещават в клуба или на адрес. Аз или един от другите двама колеги те караме. Ти оставаш там, колкото иска клиента. После те взимаме обратно.
- Клиентите какви са предимно?
- Добрички са. Особено в сравнение с другите клубове. Плащат си. Имаме и постоянни клиенти и държим много на хигиената. Задължително ще работиш с презерватив. Целувките са забранени. Клиентът не може да те целува в никакъв случай. Ако тръгне нещо, няма да го отблъскваш грубо, но ще му обясниш, че не става.
- Защо не може?
- Защото чрез целувката се предават над 10 вида болести. Също така френска любов не може да ти прави. Проблеми с наркотици или алкохол имаш ли?
- Не. Пия алкохол, но нямам проблеми с него.
- Да, ясно. Питам те, защото по принцип тези, които се занимават с наркотици и алкохол, не ги взимаме. Често се срещат такива в тези среди.
- Какви пари ще взимам?
- По 50 лева на час. От това, което изкараш, ние взимаме половината.
- На ден по колко пари ще си докарвам?
- Различно. Понякога може да си тръгнеш с 400 лева, понякога с 300 или 50, зависи от деня. Всичко се определя в общи линии от теб – как се гласиш, как се правиш, какво отношение имаш към клиента. Абе, ще си изкарваш много хубави пари, ще видиш. Ако имаш търпение да се задържиш поне 20-30 дена, ще разбереш за какви кинти става въпрос. Някои жени са стигали и до 4 000 лева месечно.
- За облеклото й кажи – намесва се една от курвите.
Като каза облекло, я заглеждам. Бели, латексови ботуши до коленете и лъскав черен клин до ушите. Върху него е прострян лилав пуловер на дупки, през които може да мине главата на 8-месечно бебе. Визията се завършва от черен сутиен и нечовешки грим, сякаш се е опитала да прерисува Мерилин Менсън на лицето си.
- Е, какво да й казвам. Тя вижда как сте облечени – категоричен е оня – Ти няма да идваш така на работа.
- Защо? Какво ми е? – казвам и забивам поглед в белите си Nike-ове.
- Погледни се как си облечена! Трябва да се наточиш. Като дойде тук някой костюмар баровец, ще плати за 6 часа или колкото си иска. Ще те заведе на вечеря в „Шератон” и ти така ли ще бъдеш – по дънки и с това спортно якенце? Защото те така стават нещата – отивате на вечеря, после на дискотека, наляво-надясно и ако му се прави секс, ще прави за 20 минути и това е. Така че ще се точиш задължително. Официални обувки с токчета, може панталонче отгоре да сложиш, не е задължително да е къса пола.
Едната от проститутките нещо започва да се киска отстрани.
- К’во се кискаш? – викам й, за да покажа, че съм нова, ама с характер.
- А-а-а, нищо, нищо. – върти очи тя.
Знае, че дебелакът ми говори пълни глупости. Никога няма да изкарвам толкова пари. В тази шибана дупка никога няма да се появи онзи мъж, който тя среща през деня на „Витошка” да пие кафе до скъпия си Cayenne с кремав кожен салон. Знае, защото отдавна е минала по този булевард. И отдавна се е убедила, че никой „костюмар-баровец” няма да пожелае тялото й, разхлопано като стар прозорец, който дебелакът от време на време затваря с шут. А после тя веднага го отваря, за да помаха за довиждане на поредния клиент.
И след всички тези еднократни отдавания и сбогувания, с всяка следваща свирка, мечтата й за двустаен апартамент в „Надежда” и по-добър живот се изпарили. Сега тя иска да види как и аз губя мечтата си. Иска всички жени, подобно на нея, да коленичат и да духат на целия свят, само за да докаже пред себе си, че друг начин няма, че тя не е единствената, че това е животът – една свирка и тръпчив вкус след нея.
Става ми жал. Наистина. Представям си я като дете как е играла на площада в малкия си град. Как е износвала дрехите на по-големия си брат. Как е завиждала на съседското момиче, че има по-хубави кукли от нейните. И е мечтала всяка вечер в леглото си, че някой ден, когато порасне, ще отиде в онзи град със скъпи магазини с огромни витрини. Обаче после нещо се объркало. Градът й показал само калните си локви и плътски обитатели, но не й дал покана за шумните си партита, на които красиви хора пиели алкохол с екзотични имена.
- Умееш да се гримираш, нали? – връща ме дебелакът.
- Да. – отговарям.
- Ще идваш гримирана задължително и искам косата да ти е пусната. Те мъжете това харесват, разбираш ли? Искам, като те види само, и да му става. Това ти е работата. Не трябва да го бъркаш с любов. Бачкаш си, изкарваш кинти, всичко е 6.
- Добре, ще помисля и довечера ще звънна.
- Ако искаш направо ела на работа към 8. Ще седиш до 6 сутринта и ще си ходиш. Какво киснеш по Студентски град да се ебеш за жълти капачки!
- Може ли да отказвам на клиент, ако така преценя?
Оня ме поглежда втрещен:
- Не може да отказваш, какво е това? Избират те и толкоз. Ти малко не го приемаш този занаят като работа, а той си е точно това. В клиента не трябва да виждаш човека, а парите. Но ти, като се убедиш какви кинти се изкарват, ще забравиш всичко останало.
След това дебелакът решава, че трябва да ме запознае с апартамента. Стаите са доста семпло обзаведени. Легло, гардероб и 2 нощни шкафчета от най-евтините възможни. Има чаршафи, които трябва да сменям след всеки сеанс. Кърпи за банята, салфетки, с които се хваща използвания презерватив и кошче, специално за тях.
- След сеанс задължително си теглиш един душ. Ама не да се оливаш и да си миеш косата по 2 часа. За 5-10 минути се подмиваш и толкоз! Кондомите ще си купуваш сама. Те са евтини, спокойно! За 40 лева може да си купиш една кутия с 400 бройки.
На финала се разбираме да му звънна по-късно, за да му кажа какво съм решила. Явно, за да ме стимулира допълнително, оня ми обяснява, че вече и без това съм пропуснала няколко златни години в тоя занаят, а за тях можело кинти за един апартамент да изкарам.
- И то събираш парички за жилище, но същевременно си и харчиш доволно. – гъгне дебелака.
Айде, нема нужда!

4 коментара:

Denia каза...

И ти се подложи на всичко това само заради едното преживяване...? Че това си е направо като репортажите на Мартин Карбовски. Защо не се пробваш като журналистка, имаш стил

Анонимен каза...

Mnogo dobro! Pozdravlenia

sovichka каза...

Благодаря!
Дениа, трудила съм се като журналист, даже и сега от време на време го правя :^))

Поздрави!

Denia каза...

Познала съм, значи :)
Радвам се, че не се ограничаваш само с писане в блога си, потенциала ти определно е много по-голям