За танца с любов*

_____________________________

Да отидеш на уроци по стриптийз денс е все едно да се озовеш във вълнен детски пуловер - боде и стиска, а събличането никога не е изглеждало толкова трудна задача.

*публикувано в списание Amica, брой 11, 2009

Не можеш да забравиш един мъж просто ей така. Според майка ми, за да задържиш любовта, трябва да положиш много усилия. Според мен, за да я изгониш, трябват два пъти повече. Не става с четене на криминални романи и гледане на филмчета. Трябва да стигнеш до ръба, до края. Да си провреш крака и да преминеш границата. Да си отрежеш лявата ръка над лакътя, за да страдаш малко повече за това, отколкото, че него вече го няма. Организмът е тъпо същество - дай му по-силна болка и той веднага захвърля старата.

Когато обаче обичаш себе си повече, имаш малък проблем. И правиш малки крачки. Скачаш с бънджи, купуваш си кичозна блуза, сменяш цвета и дължината на косата. И се надяваш всичко това да те извади от състоянието ти за ушите. Да те изтръска от всички сълзи на света. Да те направи чисто нова.

Точно по козята пътека на тази логика се озовавам в един огромен спортен клуб на уроци по стриптийз денс. Не съм казала на никого, защото повечето приятели ще объркат действията ми с отчаяние. А аз просто съм женската версия на барон Мюнхаузен – опитвам се да се издърпам от любовното блато със собствените си ръце.

Момичетата около мен са 10. Млади и готови да раздвижат кръвта си под звуците на еротична музика. Не изглеждат отчаяни, само малко притеснени. Нямам представа какво ги е довело в тази зала. Според теорията на приятел много лесно можеш да разбереш дали една жена е добра в леглото. Просто трябва да видиш как танцува. Най-вероятно и 10-те мислят по същия начин.

Треньорката, застанала пред нас има черна лъскава коса, която се спуска до извивката на гърба. Висока и много слаба, тя прилича на онези расови коне в Борисовата градина, които ти доставят удоволствие само като ги гледаш как се движат. Подът е съмнително чист и лъскав като смъртоносна ледена пързалка. Наоколо стърчат зловещо черни пилони, забити в земята. От ъглите на залата мълчаливо ни наблюдават тежки тонколони и чакат да започнем тренировката. Засега само загряваме.

Неловката тишина се разрязва от гласът на инструкторката - „Вдигаме ляв крак в шпагат, отскачаме наляво. Десен крак в шпагат – отскачаме надясно!”
На мен това ми изглежда сложно, дори на думи. Вдигам крака си, докъдето мога, и го цопвам на пода, сякаш джапам в плитко езеро. Не мога да преценя дали ми е смешно или неловко, затова се оглеждам наоколо и виждам, че мъката е обща. Или треньорката има хипер очаквания към нас, или пък притеснението ни играе лоша шега, защото никой не може да повтори дори наполовина упражнението. Приличаме на предрусали със стимуланти хипопотами, които се опитват да преодолеят гравитацията.

Дотук с упражненията. Започваме същинската тренировка, която ще ми даде да разбера, че пътят към ада не е нещастната любов. Пътят към ада е стъпка вляво, стъпка напред, няколко въртеливи движения на ханша и две завъртания около пилона.

Урок номер едно - Целта оправдава движенията.
За да отидеш на подобно място, трябва да имаш цел. Задължително. Скуката не е достатъчна. Изпаренията на любовта – също. Да се озовеш на уроци по стриптийз денс от любопитство е все едно да си направиш сепуко. С тъп нож. Лошото е, че го разбираш едва когато желязото е в ръцете ти, а десетки женски погледи попиват в теб и избиват под формата на малки капчици пот по угриженото чело. Няма път назад - пилони като затворнически решетки те отделят от предишния живот.

Вариант А – „Той е най-милият мъж, който познавам. Всяка сутрин ми прави закуска. Грижи се за мен денонощно. Искам и аз да направя нещо за него, което ще помним дълго”
Ваня има алиби пред съда. То е високо 182 см, има черни очи като горчиви гръцки маслини и всяка вечер я взима от работа. Тя е тук, защото иска да изненада приятеля си на рождения му ден. С еротичен танц. Представя си го така - два месеца усилени тренировки. Една нощ. Дискретни пламъци от свещи проблясват по черното й бельо. Тя скрита в гардероба. Той влиза и погледът му се спира на пищна вечеря и още по-пищните й бедра, които с елегантен отскок се озовават в средата на стаята. И започват да се преплитат като китайски клечки за ориз в ръцете на несръчен, но изгладнял американец. Следват познатите движения, които повтарят гласа на инструкторката - въртим ханша, падаме, пълзим назад, дупето нагоре, пълзим напред.
Вариант Б – „За да успееш в този бизнес, трябва да инвестираш. Не става само с гледане на MTV и повтаряне на движенията.”

Диана си има концепция. И дълга руса коса с бели оттенъци и къдрици с големината на ябълки. Тя знае точно как да класира кариерата си на професионална танцьорка до успешен старт. Явявала се е на повечето телевизионни конкурси, но никога не е печелила. Сигурно сме я виждали, но не сме я запомнили. Според самата нея е попаднала в кофти въртележка – „Ако имаш опит, те взимат навсякъде. Ако нямаш – никой не те иска. Тогава как да го придобиеш този опит?”Естествено, че с посещение на всички курсове по танци и най-вече на този, защото сексът продава. Това е съветът, който ми дава, докато упорито се опитва да направи шпагат и дори русите й къдрици напрягат мускули. Според останалите момичета проблемът на Диана с танците е, че пилонът е няколко идеи по-гъвкав от нея.

Урок номер две – Самоубийство на пилона.
В залата на пръсти се прокрадва Erotic на Мадона. Нашият час удря и в ротата настъпва оживление. Пукат стави и хрущяли. Връзваме коси на висок кок и се подреждаме на предна линия, готови за атака. Тъй като някои от нас са тук за първи път, треньорката дава инструкции: по даден знак трябва да скочим, да се хванем за пилона и да се свлечем по студеното му тяло – падаме назад – ръка, опряна в пода, глава, опряна в пода. Аз съм развълнувана – това е първият ми еротичен танц. Разчитам на късмета на начинаещия, както и на уроците по народни танци от трети клас.

Сигналът е даден с първия бийт на песента. Всяка от нас устремено се хвърля към равнодушното желязо. Отчасти приличаме на кучетата на Павлов. Лошото е, че някои въобще не успяват да се хванат за пилона, а Диана пада на глава. Ако някой ни гледа отстрани, ще реши, че изпълняваме масово самоубийство. Повтаряме серията от упражнения още няколко пъти. Абсолютно същият резултат.

„Пилонът не ви е враг. Той трябва да бъде като продължение на тялото ви. Ваша втора природа”, кънти опитният глас на треньорката.

След още няколко щурма на купчината железа пред нас, част от отбора наистина свиква с пилона. Може би не го приемаме точно за втора природа, но свободно можем да кажем, че го чувстваме като далечен братовчед. Напредваме упорито като охлюв по хлъзгава повърхност. Едно дребно момиче с плитка до мен гласно заявява, че ако още малко се постараем, ще успеем да възбудим мъж в пълна упойка.

Урок номер три – Смъртен враг
След още няколко подобни изказвания и след като установиш, че никой от групата не се справя по-добре от теб, започваш да се отпускаш. Появяват се първите наченки на импровизация. А с тях и вярата, че май вече се справям никак-не-лошо. Дори ми се струва, че правя онова движение от един стар клип на Шакира, което моите приятели мъже смятат за много секси. Всъщност не е така. Аз съм същото 27-годишно дърво от парка Заимов, което влезе в тази зала преди 40 минути, само че никой няма да ми го каже. Защото инструкторката е великодушна като сит иберийски рис пред стадо заспали слонове, а момичетата около мен са заети с овладяването на собствените си крайници.

Единственият ми враг в залата са огледалата. Единственото нещо, което си повтрям през цялото време е - никога не гледай в тях! Просто недей. Но го правя. Мазохистичната ми природа ме е завладяла напълно, взирам се вцепенено в огледалата и имам усещането, че наблюдавам анимационни герои от клип на Gorillaz, само че по сутиени и гащи. И колкото повече потъвам в гледката наоколо, толкова повече губя вярата си в човешкия род.

Урок номер четири – Последен танц.
След час и половина в стъкления аквариум започвам да уважавам стриптизьорската професия като една от най-сложните и изискващи на планетата. Установявам, че почти не мога да движа крайниците си, както и че разбитото ми сърце може да ме отведе на най-невероятни места. Не непременно лоши. А такива, на които опознаваш себе си, като прекрачиш границата на това кое харесваш и кое не. Кое е редно и кое не. И още нещо - след като мога да се свличам по пилона, да увисвам в полушпагат и да се забавлявам от това, значи мога всичко останало. Е, не успявам да отрежа лявата си ръка над лакътя, но пък си докарвам мускулна треска, при която вдигането на чаша чай е съизмеримо с изкачването на хималайски връх. Не е малко. Освен това имам в архива си 3 еротични движения, за които ще ми трябват поне 10 коктейла кураж, за да изпълня пред когото и да било. Защото както е казал Цицерон - „Никой не танцува в трезво състояние. Освен ако не е луд.”