23 май 2008 г.

Моето недовършено самоубийство

____________________________________________________

Седя така вече поне 15 минути. Преговарям със себе си, успивам съвестта си и междувременно се нахъсвам допълнително. Мамка му, Катя – стегни се! Натискам зеленото копче и на екрана на телефона ми надписът „Бившият” се уголемява. Сигнал свободно.
- Кате! – чувам гласът му.
- Тудуп-тудуп! – чувам сърцето си.
- Здрасти! - опитвам се да звуча непринудено.
- Здрасти! Как си?
- Добре, бачкам. А ти?
- Тудуп-тудуп!
- И аз съм на плантацията. Иначе какви ги вършиш?
- Всичко е наред.
- Ако искаш може да се видим?
- Тудуп-тудуп!
- Утре примерно?
- Става. Ще ти звънна към обед да се разберем.
- Супер! До скоро!
Натискам червеното копче. И просто ей така, след 15 минути двоумение и 15 секунди разговор, имах среща с човека, който гонех от главата си цяла една година. Методично, упорито и с много търпение. Мъжът, който разби сърцето ми – натроши го на атомчета, разпръсна ги в кръг и изтанцува танца на „никога-не-ме-забравяй” върху тях. Дяволски ритуал!
Той беше самоубийството, което не ми стискаше да извърша. Пистолетът, чийто спусък никога не можех да натисна. Електрическият стол с волтаж колкото да изпържи мозъка ми, но не и да спре пулса ми. Пустинята, в която винаги намирах капка вода – толкова, колкото да се завлача до следващата капка. Тъпият бръснач, който не можеше да пререже вената. Антидепресантите, които никога не бяха в достатъчно количество. Които ме опияняваха така, че да се въргалям по пода, да халюцинирам и крещя името му, но не и да го забравя.
Всеки път си тръгвах вече наистина. И всеки път се връщах само за малко - с бърза стъпка, с ръце готови да прощават, със сърце, биещо до пръсване. Тудуп-тудуп! След всяка раздяла изчезвах. Отмивах се с дъжда и се стичах по прозореца. Бавно се влачех по корем върху стъкла – разноцветни и с остри върхове. Забиваха се в бялата ми мека кожа и оставяха кървави следи навсякъде. Той излизаше и ми махаше за довиждане. Плисваше една кофа вода, за да отмие кръвта. Пак ми махаше и се прибираше във входа. Всеки път оставях частица от себе си при него, докато накрая той ме събра цялата. Нареди ме като пъзел и ме закачи на стената си. Като шибан соц гоблен, който никога повече няма да погледне.
Не го бях виждала почти една година и се чувствах свободна. Сякаш изведнъж ме извадиха от хладилна камера, размразиха ме и светът се материализира. Придоби форма и цвят. Животът започна отначало. Тудуп-тудуп!
Докосвах хората с удивлението на 2-годишно дете и не можех да повярвам колко съм пропуснала. Докато съм носила на крехките си плещи цялата индустрия, произвеждаща носни кърпички, хората са се трудили, влюбвали, създавали деца. С една дума еволюирали са, а аз съм напоявала фикуса на майка ми със сълзи. Обяснявала съм му колко е шибано да си човек, а не тъкмо фикус в тоя шибан свят на безсърдечни хора, антидепресанти и на Него. Светът беше негов. Аз нямах нищо. Освен шибания фикус.
Сега обаче всичко е различно. Отдавна бях опаковала чувствата си към него в картонена кутия, облепена с тиксо. После я пъхнах в найлонова торбичка, завързах я и я погребах в най-дълбокото на най-дълбокото море. Под три пласта пясък, екзотични риби и корал. Титаник пасти да яде. Ама пасти с опаковките! Вече бях имала други любовници – с по-големи и по-твърди, с по-дълга ерекция и по-нежни ръце, с чувство за хумор, което разтегляше устните ми в по-широка усмивка. С по-пронизващи погледи и по-красиви тела. Бях имала всичко, но вечно той не ми достигаше.
Стоя вкъщи пред гардероба и се чудя какво да облека. Спирала върху миглите, фон-дьо-тен върху скулите, тежката миризма на Шанел върху китките. Вече съм готова. Последен поглед в огледалото. Всичко ще бъде наред, мисля си. Аз – освободената, безразличната, спокойната... Всъщност кого залъгвам, мамка му! Тудуп-тудуп!
Стоя пред вратата на ресторанта. Още една минута и ще го видя – същия като преди или пък съвсем различен. Ще видя ръцете, които търсих във всички останали. Ще чуя гласа, които ми се счуваше във всеки друг. Ще се усмихна на мъжът, който ме направи половин човек. Бутам вратата. Ето го - на три маси разстояние. Гледа ме и се смее. Моята любов. Моят кошмар. Моето недовършено самоубийство. Целувам го по бузата. Тудуп-тудуп!
Няколко часа по-късно сме в тях. Не си спомням какво сме си говорили, нито как се озовах тук. Пътят към ада е постлан с безразсъдни намерения. Съвестта ми започва да се надига. Настъпвам я с крак и тя изхрущява.
Докато той си взима душ, аз стоя насред хола и всички спомени изплуват пред мен като пластмасови боклуци в езеро. Натискам ги с крак, обаче те пак изскачат. Изведнъж една найлонова торбичка ме плясва по главата. Отварям я – картонена кутия, облепена с тиксо. Не била толкова добре заровена, мамка му!
- Какво си се замислила, Катя? – пита ме той, докато увива кърпата около кръста си.
- А, нищо! Гледам колко са застроили отпред. – отговарям аз и соча с чашата вино през прозореца.
- Хайде да си лягаме. – казва той и изчезва към спалнята.
- Сега идвам. – замислено отговарям аз и бутам с крак найлоновата торбичка зад една саксия. Тъпо, защото така или иначе пак ще се появи отнякъде.
Промъквам се в спалнята и виждам белите чаршафи с големи оранжеви портокали и надписи “Wake up” на различни езици. Чаршафите, на които десетки-стотици пъти съм крещяла името му. Гася лампата и се вмъквам под студените завивки при него. Топлата му ръка пропълзява по корема ми и се спуска надолу. Потръпвам, сякаш през мен пробягва тарантула.
До вратата в тъмното успявам да различа картонена кутия, облепена с тиксо. Тудуп-тудуп!

24 коментара:

Анонимен каза...

мда, been there, done that.
слава на бога моят "Него" беше малко по-глупав и беше по-лесно да заровя кутията.

linnah каза...

случайно това да те е вдъхновило? :)

"Съскане за сбогом

От всичките ми бляскави самоубийства досега,

Ти си най-тъпият бръснач, най-засичащият пистолет, най-изветрялата свръхдоза и най-недостатъчно високият етаж.

След тебе оцелявам и оставам половин човек, прикована към леглото на подробностите, неподвижна от кожата навътре, сляпа за летящите мъже наоколо, непромълвяваща и името си даже и т.н.

Влача се на лакти в пустинята на твоето невръщане.

Най-сетне съм змията, каквато бях преди да се сменим с жената под дървото. "

Авторката е Радостина Григорова.

Анонимен каза...

Уфф, и да си фикус не е лесно.

Иии...като изплуват спомените - в жълтата кофа! Като няма раздяла - поне разделно събиране.

Анонимен каза...

Дори и да е взела идеята пак е много, много, много добре написано. Полазиха ме тръпки в един момент от тази "заровена кутия". Все едно бях действащо лице във филм на ужасите и тя ме преследваше. Мога още неща да кажа, но има ли смисъл?

Браво, може би едно от най-добрите до тук неща в блога ти.

Анонимен каза...

И а змисля така! Сюррелистичната кутия направо цепи мрака! Много добро, дори това ми хареса най-много от целия разказ! Трябва да се пробваш като сценарист в киното.

sovichka каза...

анонимен последен, като сценарист имам вече известен опит и да ти кажа май не ми се получи много :^))

linnah, мне, вдъхнови ме нещо съвсем различно... доста недвусмислено е описано какво :^)
иначе знам коя е авторката. стиховете й са страхотни! и като такива вероятно ми влияят по един или друг начин в един или друг разказ. пък и не само нейните.

поздрави!

Анонимен каза...

bye bye love
bye bye happiness
hello loneliness
i think i'm gonna cry


изглеждаш по-корава :)

А

linnah каза...

споко, аз не обвинявам никого в плагиатство. Преди време бях пристрастена към Радостина Григорова и още като намерих този блог се сетих за нея :) Не заради взаимстване и дано не обидя Совичка, смятайки че на мен лично ми напомня за гореспоменатата. Имаи и безспорни разлики и стилът на Совичка има своята индивидуалност и уникалност. Браво за написаното досега и давай все така :)

Анонимен каза...

разказите тук стават все по-добри...:)

RRHand каза...

ей, ногу е гадно и сладката отрова на спомена държи дълго. теб те е влачило цяла година, мене едно време 6 месеца, през които спях по 2-3 часа на денонощие и упорито си търсех белята по улиците на измъчена София, въвличайки се в различни гротескни и опасни ситуации. като по чудо оцелях. да ти кажа от опит, рязката смяна на средата и различният поглед към вътре и вънка помагат невероятно добре. тогава заминах за един месец за Индия и като се върнах бях нов човек. а истината била много проста (и непрозируема за отровеното ми съзнание), тя просто си имала друг ебач. ко да го праиш, грешки на младостта.

Анонимен каза...

Да...взима много време да заровиш кутията безвъзвратно, както и да е приключила една връзка.
Совичка, а какво стана после?

Nadia каза...

Като Я и анонимен... Много добро! Кутията е супер.. Браво!!

Анонимен каза...

Това е истина, нали? Личи, че ти се е случило (според мен) и затова е по-слабо от другите ти неща, които съм чела тук (пак според мен). В добрата литература има повече дистанция и саморефлексия – както има и в другите ти неща. Не че аз съм капацитет, приеми го просто като коректив на другите коментари, които пък казват, че последният ти разказ е най-добрият, и си избери собствения път☺, което ти и без това ще направиш☺

Анонимен каза...

Еееее,браво,Сове!Това е най-добрият ти разказ за мен.Много е силен!Докато го четох и настръхнах целия,мохер съм направо!:)))Прегръщам те,миличка!

Анонимен каза...

И според мен това е реална случка:))) Прекалено е въздействащо и силно, че да е измислено. Трябва наистина да преживееш подобно нещо, за да го опишеш така. Много е истинско. Най-добрия текст в твоя блог. Поздравления!:)))

Анонимен каза...

Харесаха ми всички разкази, които прочетох. Поздравления за блога, ще го чета редовно.

Анонимен каза...

Поздравления! Отдавна не бях чела нещо толкова добро и всепоглъщащо, дали защото и аз както е написала blondie съм била там, но всяка дума не просто я прочетох, а я почувствах и преживях...Пишеш подкожно, влизаш в направо в душата и който го е преживял знае за какво говоря...

Браво! Дерзай и пише все така, искам да чета още такива разкази!

Me каза...

много поучителен разказ

morrt каза...

Ставаш все по-добра. В писането.
За другото няма кой да ти помогне...освен Той.

Анонимен каза...

Прекрасно! Много въздействащо! Най-добрият ти разказ без значение дали истина или фикция!

На Червено каза...

Втория ти разказ, който прочитам. Поне толкова добър е колкото и "Хепи бърдей ту ми". Вече съм RSS абонат на блог-а ти. Благодаря за хубавите разкази!

ипотпал каза...

Оттърви се от този руски спам, че става грозна картинка в един момента. С лопата да ги ринеш..

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Анонимен каза...

това, което търсех, благодаря