Албена

________________

Седя в работата и съм зациклила на един превод. Срещу мен има прозорец. Всеки ден от него виждам как една девойка става точно в 9 и започва да се облича. Като преди това се съблича.
Не съм казвала на никой, защото колегите веднага ще налазят прозореца и ще стане неудобно да гледаме толкова много хора. Това си е само между мен и нея – нашата малка тайна в 9 всяка сутрин.
Тя знае, че я наблюдавам. Когато е в настроение се застоява по-дълго пред огледалото, уж не може да си сложи сутиена. Сваля го и слага друг. После решава, че днес ще бъде без сутиен. Завиждам на колегите й.
Харесвам я в бежов потник и черен впит в тялото й панталон. Носи ги обикновено в петък. Представям си, че работи в клон на банка. Сигурно колегата от съседното бюро я гледа скришом. Иска му се да я покани на среща довечера. Да отидат в някой бар, да се напият и да забравят банковите си задръжки в задния джоб на черния впит в тялото й панталон. Обаче никога не му стиска да го направи...
- Можеш ли да ми помогнеш с един превод? – питам колегата до мен.
- Много ясно, дай насам.
Аз му мятам по кю-то:
Sovichka: Make him rediscover and enrich each night with a French champagne flute. You will be effervescent like a joyful bergamot.
Той ми връща по кю-то:
Mikilino: Накарай го да преоткрие и обогати всяка нощ с аромата на френско шампанско. Бъди възбуждаща като свеж бергамот.
Баси – мисля си – колко възбуждащ може да бъде един свеж бергамот? Това е цитрусов плод нали, обаче аз си го представям като нещо средно между бобър и скункс. Като онези животинки от рекламата на Милка. После се смея много. Май не само аз съм зациклила в понеделник сутрин. Решавам, че думите възбуждащ и свеж бергамот се намират на двата края на диагонална права. Разказвам случката на колегите и те много се смеят.
До края на деня всички е-мейли, които пиша в офиса завършват с пожеланието: „Бъди възбуждаща като свеж бергамот!”
Накратко - работя в рекламна агенция. Най-хубавото време да работиш на подобно място е началото на месец септември. Тогава се провежда фестивалът на рекламата в Албена.
Аз съм се заредила на спирката и чакам автобуса на агенцията заедно с останалите колеги. Печеля приза за най-много багаж и за най-много ненужен багаж. Сакът ми е голям колкото 1/3 от гардероба и тежи почти колкото мен. Всички са превъзбудени, за мен да не говорим. Чувала съм стотици разкази за това място и нямам търпение да пия с пълни шепи от рекламното море, да тичам и да падам в него, да се опиянявам от мириса и алкохолните му изпарения. Да гледам как вълните заливат краката ми и отмиват махмурлука от предния ден.
Автобусът явно въобще не ме разбира, защото се влачи по магистралата с 80, сякаш трябва задължително да спази всички знаци по пътя. На кой му дреме за правилника, щом след броени часове те очакват промоутърки с безплатен алкохол и хора, които са готови да споделят джойнта си с теб, просто защото в стаята имат още 50 грама от него.
Албена е клиника за алчни души. Тя е 3-килограмовата шоколадова торта, която намираш в 2 през нощта в хладилника, точно когато ти се яде сладко. Взимаш второ парче, трето, четвърто... Отдавна не можеш повече, обаче набиваш като обезумял, сякаш това е последната торта на света. За да се намериш в 6 сутринта – омазан в шоколад и собствената си лакомия.
Табелка „Албена – 8 км”. Най-накрая пристигаме.