15 април 2008 г.

Албена 2

____________________

Табелка „Албена – 8 км”. Най-накрая пристигаме. В началото си мисля, че се намирам в московска околия, защото всичко е на руски. Даже телевизора в стаята няма никакви други програми. Но в крайна сметка за какво ми е Мтв, щом има мъже с приличен тен на плажа?
Първата вечер попадам на Freestyle парти на Фестивалния плаж. По средата има нещо като сцена, издигната на метър и половина от пясъка. Качила съм се там и танцувам с едни къси панталонки, ама този път вече най-късите, които съм имала през живота си. С едни фигурки, които жените оприличават на гъбки, а мъжете на курчета, заради фройдисткото им подсъзнание, каращо ги да виждат куровете си изографисани навсякъде. Панталонките са толкова оскъдни, че ако нямаха гайки и портативен колан, щяха да приличат на нещо средно между бикини и боксерки. Всъщност те и сега май приличат и хората много се впечатляват.
- Ти да не си от антуража на ди-джея? – пита ме един.
- Не – отговарям аз – ама много ми се иска.
Понеже не ми се танцува с него, се премествам 10 човека по-назад при моите хора. Вито е донесъл някаква ракия „Бургас 63” от ресторанта и ми я подава. Обичам го тоя Вито! Изпила съм сума ромове преди това, обаче на кой му дреме – аз съм в Албена, с най-късите гащи, които някога съм имала и толкова обичам живота, че ми се иска да прегърна всички. Да лепна по една мокра, звучна целувка на устните им – усмихнати, говорещи, с гланц за устни или пресъхнали от екстази. Да ги целуна дълбоко, чак до гърлото, а после да продължа да танцувам.
Всички хора са толкова красиви, че ако можеха да го осъзнаят, щяха да литнат, да се хванат за ръце в кръг и да се носят из въздуха. Щяха да се превърнат в ангели с огромни пухени пера. Музиката щеше да става все по-силна, а светлините все по-пронизващи. От прожекторите плажът става ту син, ту червен и е толкова дяволски магическо, че започвам да се чудя дали не съм взела екстази. Обаче не съм.
- Как се казваш, мацка? – пита ме някакво симпатично мече, което се клати ритмично в музиката и ми подава визитна картичка.
- Катя! – опитвам се да надвикам музиката и нямам представа къде са ми визитките, но поне все още знам как се казвам.
И той ми казва името си, ама аз нито го чувам, нито ме интересува.
- Много си готин! – усмихвам се и изчезвам при Вито и ракията.
Решавам да се поразходя и излизам от загражденията. Красиво момиче ми подава плик със списание “Freestyle” и гердан с кехлибарени топчета, от тия дето ги продават в индийските магазини. Спирам пред химическите тоалетни. Усмихвам се на хората. Един младеж идва до мен. И той има герданче, обаче в мъжки вариант.
- Ще ми го сложиш ли? – пита ме и го бута в ръцете ми.
- Много ясно. – казвам и се пробвам няколко пъти, но или наистина съм много пияна, или тоя пич са го преебали яко с това герданче, защото не се закопчава.
Докато се боря неистово, някакъв тип застава до мен и търпеливо изчаква да свърша заниманието си. После ме хваща за ръката и тръгваме в посока, противоположна на партито. Безмълвно, сякаш се познаваме от 10 години и поне от 5 чакаме тази среща.
Говорим си нещо неопределено. Той ме пита за името ми и казва своето, което аз моментално забравям, все едно напук винаги го правя и не мога, и не мога да им запомня имената.
- Тук е толкова готино! – казвам и оглеждам пак всичко, за да се убедя, че все още е красиво. – На морето винаги е така. Ако не го видя поне четири пъти през лятото, после не мога да преживея зимата.
- Аз тази година въобще не съм почивал. – казва ми Безименният – Не съм ходил на море, ама то и без това е няк’во гадно и кафяво.
- Ти си кафяв!
- Ти си кафява!
Спираме на малко декоративно мостче. Той застава до мен. Изглежда нисък, но аз съм на токчета и не съм по-висока от него. Поглеждам го на светлината. Има неопределени черти, които никога няма да забележиш в тълпата. Сякаш някой талантлив художник е скицирал нечие лице набързо, без да има време да му придаде характер, като е отделил най-много внимание на ушите. Те стърчат леко встрани, но не дават никаква индикация, че ме чуват. Пичът даже май въобще не ме слуша.
- Искаш ли да се поцелуваме малко? – прекъсва ме той и завира език в устата ми.
На третата минута от познанството ни вече се целуваме. На петата вървим, хванати за ръка към хотела му.
- Ще ми рецитираш ли Шекспир? – питам.
- Не знам Шекспир наизуст. – отговаря ми Безименният.
- Е как може да не знаеш Шекспир наизуст! – разочаровам се аз, защото точно в този момент на тази алея исках това момче да рецитира някои от сонетите на Шекспир. Може би оня, в който се разказваше как красавецът прахосвал своя чар за собствена изгода. Или нещо за розата, все ми е тая. Обаче и двамата мълчим.
- Защо тракаш така? – пита той.
- На токчета съм. – отговарям.
Влизаме в хотел „Добруджа”. Сигурно за времето си е бил върха на комунистическата мисъл, нещо като НДК, ама в Албена. Фоайето е просторно, със стари кожени мебели и зелен килим, който е изпълнил всяка мраморна плочка и само дето не е провесен по стените. Качваме се на 10-тия етаж и се озовавам в неговата стая.
Целува ме. И аз го целувам. Блъска ме на леглото и не знам как, но успява, докато падам, да се съблече гол. Аз съм приятно учудена от тази му способност, но същевременно съм толкова пияна, възбудена и в менструален цикъл, колкото този пич не може да си представи. Съблича блузата ми, целува ме навсякъде. Опитва се да смъкне панталонките, но аз безмълвно го спирам. Той става настъпателен и груб, сякаш се опитва да изяде тортата с черпак, а не с десертна вилица. След още няколко опита да ме съблече, ляга на леглото до мен.
- Добре, защо? – пита ме.
- Неразположена съм. – казвам аз и грижовно намествам главата му върху възглавницата. Поне това мога да направя.
Пичът май яко съжалява, че е изтеглил късата клечка тая вечер. Лежи известно време, сякаш обмисля нещо и отново ме целува. Става още по-груб. Натиска главата ми надолу. Аз се измъквам. Изправя се и ме вдига.
Решавам, че тази игра аз съм я измислила и го блъскам назад. После и той ме блъска. Аз му го връщам, но този път по-силно и той пада на съседното легло.
Няма нищо по-възбуждащо от това да си причинявате болка, когато дори не се познавате. Никога не знаеш дали вместо пронизващ кунилингус, ще получиш синина под окото. Чакам да ми извърти някой шамар, за да му го върна, но той лежи и само се усмихва.
- Ще ми рецитираш ли Шекспир? – казвам, без въобще да съм го мислила.
И той започва. С плътен глас изрича някакви рими, които никога не съм чувала, обаче звучат толкова възбуждащо, че аз се навеждам и го целувам нежно по твърдия, шекспиров фалос. Безименният повтаря куплетът два пъти и млъква. Спирам и аз.
- Не те чувам. – казвам и той продължава.
За момент дори ми изглежда красив. Легнал на леглото с глава, обърната на една страна и рецитира Шекспир или Шилер, или и аз не знам кой, защото съм толкова пияна, но звучи толкова хубаво. Куплетът завършва с нещо като „тези ласки за кого са” и много се връзва с цялата история. Ако има романтика в 21 век, тя е тук при нас – седи на леглото отсреща и от време на време ни милва по главите.
- Сега аз ще те лижа, а ти ще ми рецитираш стихове – казва той, става и ме дърпа в края на леглото. Аз се сещам, че не само съм неразположена, но знам наизуст само стихове на Ботев.
- Няма как да стане. – отговарям и пак го целувам. Той свършва.
Лежа и усещам ударите на сърцето ми, които се успокояват успоредно със засъхването на спермата по гърдите ми. Той изчезва в банята да се мие. Връща се. Отивам в банята и аз.
- Не трябваше така да става. Трябваше да се изчукаме. – вика Безименният, като се появявам отново.
- Така е трябвало да стане. – отговарям, както правя винаги, когато не намирам какво да кажа.
- Да, бе! Глупости.
- Няма ли да се облечеш? – питам аз, защото той продължава да седи гол насред стаята.
- Да, само да си намеря гащите. После ще те изпратя до твоя хотел.
- Няма нужда. Ще повървя сама.
- Сигурна ли си?
- Да. – отговарям и ставам от леглото.
В коридора пак се целуваме. Отварям вратата и преди да е излязъл, я затръшвам пред лицето му. Той остава вътре. Не искам да ме гледа как се отдалечавам. Искам да вървя сама, да изляза по зеления килим и да оставя само спомена за Шекспир и свирката. Но не и гледката как се отдалечавам.

4 коментара:

Анонимен каза...

Много ме радват историйте ти. Особено когато са като тази. Брутални, но това им е чара.

Emin Bei каза...

дееба тоя шекспир, не знам нито едно нещо с рима на изуст, а последния път като говорих в рими се сбихме с паро

Анонимен каза...

Както се казваше в един стар лозунг-от всекиго според способностите,всекиму-според потребностите.:))Направо е като сцена от бъдещ култов филм.Шекспир/Шилер в превод ли звучаха или в оригинал?Та да знае Емин бей как да ги научи.Че да не се окаже ,че дивиденти се изплащат само ,ако е в оригинал .

Emin Bei каза...

Тука при Емин Бей, желанието превишава способностите, а това както е известно не води до нищо добро...