Лодкарчето

__________________________

На четвъртия ден сутринта се прибираме в София. В колата се смеем и за първи път от месеци насам се разбираме. Аз обаче категорично решавам, че трябва да сменя Орлин с друго име.
Прибирам се в нас, мятам сака до огледалото и въпреки, че дата е 28 август, сядам да напиша моите новогодишни обещания. Нещо като петиция за подобряване на живота.
Точка номер едно – повече никакъв Орлин.
Точка номер две – повече никакво влюбване.
Точка номер три – повече никакви свирки на първа среща.
Е, добре, де. Може и без точка три.
Две седмици по-късно съм на рожден ден в “БГ бар”-a и умирам от скука. Пак съм с едни прекалено къси панталонки и разни младежи се вдъхновяват да ми разказват историята на живота си. Установявам, че и тя е скучна. Девойките рядко ми обръщат внимание в такива моменти. Най-добрият ориентир за това дали си се облякла добре е това, че дори жените те оглеждат. Събрали са се в кръг в единия край на заведението и са заети да ми показват, че нямам работа при тях.
Решавам, че днес е най-подходящия ден да звънна на лодкарчето.
- Здрасти, Илко.
- Здрасти, Катя. Как си?
- Добре съм. На някакъв рожден ден. Ти какви ги вършиш?
- На ресторант с брат ми, но тъкмо ставаме.
- Какво ще правиш после?
- Нямам планове, а ти?
- Аз също.
- Къде да се видим?
- Ако искаш на Попа след 30 минути?
- Става.
Спирам колата до будката за вестници на попа. Сменям диска “Volume house Ibiza” с “Massive attack”, защото ми се струва по-подходящо. Надувам парното в колата още повече, за да мога да махна якето си и тоя като влезе да разпръскам хормони в азиатската му физиономия. Илко идва и се отправяме към „Билкова”.
Изглежда ми леко притеснен. В такива случаи винаги пускам касетката „пич, гледай сега колко много мога да говоря” и обикновено на 20-та минута ледът е разтопен. В случая - на 10-та.
Сядаме в „Билкова”. Той си поръчва бира, а аз редовното черно Bacardi с кола. Явно предразполагам хората, защото Илко също започва да разказва историята на живота си. Как бачка в НСО и заплатата му е 600 лева. Обаче на него не му дреме, защото важна била само лодката и спускането по реките. Той не искал много от живота и затова работата му била перфектна. Давали му по 3 месеца платен отпуск и ходел където си поиска. С един червен Опел Кадет на 15 години с газова уредба.
- Още учителката в първи клас го разбра. Извика ги един ден нашите и им каза – „Илко е много добро момче, но не е амбициозен”. – повдига рамене оня, сякаш това е най-естественото нещо на света.
После идва моят ред. Обяснявам как бачкам в СИА, обаче единственото нещо, което ми се прави, е да пиша. Разказвам му за хобито си и как съм асистентка на един фотограф.
- По цял ден снимаме голи тела, предимно жени. - знам, че мъжете винаги се впечатляват от тази история.
- Верно ли? – пули се Илко – Баси якото хоби си имаш!
- Да. Аз разглеждам жените по-скоро като продукт, не като конкуренция. Затова винаги мога да оценя женската красота, когато я има и да не се дразня от нея. Много по-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам красиво момиче, отколкото хубаво момче. Не че си падам по жени, просто така ги усещам нещата.
- Ти си била много готина, Катя! Аз с малко жени мога така да си говоря. – казва ми той. После започваме да обсъждаме качествата на всяка мацка, прекрачила прага на „Билкова”.
Жените са най-очарователното нещо на света! Ако бях мъж, щях да ги чукам и обичам всичките. Дори не е необходимо да са най-големите красавици. Няма нищо по-съвършено от това да откриеш красотата в една несъвършена жена. С онази секси бенка на брадичката, с дългите й пръсти, сякаш от 12 години свири на пиано, с деликатните жестове, облечени в суитчер на “Етнис”.
- Ако искаш да ставаме, а? – поглеждам часовника на Илко и не че бързам, ама той от 6 сутринта бил на работа.
- Добре. – казва той и излизаме.
В 2 часа през нощта не бих заменила София за никой друг град по света. Вървим по „Шишман” и Илко пак се умълчава. Аз му соча ботушите си – черни, като сабо с дебела дървена подметка и метални капси и обяснявам как като ходя с тях по концерти около мен се образува празен кръг.
- Представи си какво е да те настъпят с тях. – казвам и се смея.
Качваме се в колата. 5 минути по-късно спирам пред Илко. Той живее на малко таванче в кооперацията над „Уго” до „Славейков”. По правило в старите къщи в центъра никога няма асансьор. Качваме се пеша.
Той отключва и се озовавам в малко коридорче с няколко чифта кецове, изкривено гребло за кану каяк, два сноуборда и една тежка миризма, сякаш кооперацията-бабичка е събрала тук цялата си воня на нафталин и стари дрехи.
Малкото коридорче води към още по-малка стаичка. В единия й край е навряно легло под скосен таван, а в другия - маса с два стола и полица с телевизор. С това помещението се изчерпва до степен да няма откъде да минеш. Навсякъде са разхвърляни дискове. На масата се търкалят трохи, риба и маслини, останали от обяд. Има и едно малко таванско прозорче, от което се виждат покривите на кооперациите наоколо. Ситуацията е доста карлсоновска, мисля си аз, докато се чудя къде да си оставя якето. Мятам го на леглото.
Илко вади чутовно количество снимки и започваме да разглеждаме. После се чукаме. Илко е от хората, които докато правят секс, дават всичко от себе си, сякаш го правят само, за да ти е хубаво на теб. Върти ме наляво-надясно, а аз през цялото време се чудя кога ли ще си ударя главата в скосения таван.
Естествено това става в най-неподходящия момент, обаче въобще не ми дреме. Свършвам си най-безцеремонно и леко театрално на малкото таванче до бурканче с риба и кутия презервативи, опряла глава в скосения таван.
После се кротвам на леглото, ама то е толкова малко, че трябва да се притиснем плътно един до друг, за да се вместим и двамата. Точно в такива моменти идват най-истинските разговори. Тези, които са толкова искрени, че рискуваш да те заболи от тях.
- Аз не познавам човек, който никога не е изневерявал. – казва Илко.
- Аз не съм изневерявала никога. – обръщам се аз.
- Добре, де. Не познавам мъж, който не е изневерявал никога.
- Орлин не ми е изневерявал никога.
- Ха-ха! Така ли си мислиш?
Млъквам, защото май не искам да знам. Все пак хората не трябва да бъдат искрени на всяка цена.
- Аз съм имал три сериозни връзки и на трите съм изневерявал. – продължава Илко. – Имаше една жена, по-голяма от мен с две деца и мъж. С нея правехме секс много дълго време. Някъде към осем години. През това време тя си имаше семейство, аз имах сериозни връзки.
- Тогава за какво ти е била тая жена?
- С нея беше различно. Можех да й кажа всичко и не се налагаше да се правя на такъв, какъвто не съм. Тя си имаше неин живот, аз мой и се виждахме само веднъж в седмицата, за да правим секс. Без чувства, без нищо. Ама си споделяхме много. Тя замина за чужбина със семейството си. Иначе и досега щяхме да се виждаме.
- Ето виждаш ли, не е бил само сексът. Явно ти е давала нещо, което другите не са. Просто не си срещнал подходящия човек, на когото няма да изневериш никога.
- Може и така да е. – казва той, ама не го вярва.
Разговорът ни се прекъсва от алармата на часовника. Илко става и отива да се облича. Аз лежа известно време и гледам плаката на Робърт де Ниро, който заема ½ от стената на таванчето. Установявам, че явно съм свикнала с миризмата на старо, защото дори не я усещам вече. Ставам, обличам се набързо и двамата се измъкваме от бърлогата. Докато слизам по стълбите, тракам неистово с дървените си подметки.
- Представи си верно, какво е да те настъпят с тях. – чуди се Илко.
После се разделяме.